Е-номер (на английски: E number) е параметър, използван за кодиране на добавките към храните. Това кодиране се използва главно в Европейския съюз (префиксът „E“ произхожда от думата „Europe“), но методът е използван в целия свят. Австралия и Нова Зеландия използват буквата „А“ (първата буква от думата „Австралия“).

Разтвор от E101 рибофлавин (витамин B2)

Номерирането на добавките се определя от Международна система за номериране (International Numbering System, INS), създадена от комисията Codex Alimentarius[1], като префиксът „INS“ в този списък се заменя с буквата „E“.

Първоначално всяко химично вещество, дадено с Е номер, е разрешено за употреба в хранителни продукти, но някои от тях вече имат ограничения за разрешеното или препоръчаното количество в употреба; Някои от тях също са забранени. Противно на общоприетото схващане, наличието на Е номер не означава, че веществото е задължително опасно – дори витамин С, важен материал за човешкото тяло, има номер (E300). Материалите, които са неограничени по количество, се наричат „GRAS – Generally Recognized As Safe“ (свободен превод: „общопризнати като безопасни“) и са сравнително малко. Останалите съставки имат препоръчвана доза, обикновено в милиграми на килограм телесно тегло (mg/kg) на ден. Добавките в храните са една от най-регулираните области в хранително-вкусовата промишленост. Има много Е номера, които съществуват само в списъка, но на практика те не се използват никъде по света. Има страни (нпр. Израел), в чието законодателство няма задължение да се отбелязва E номера на добавките, а е достатъчно отбелязването на точното им име, тъй като числото Е е просто стандартно и съкратено име. От друга страна, има добавки (като тетразин или мононатриев глутамат), които, дори и маркирани с Е-номер, трябва да бъдат регистрирани в списъка на съставките.

ИзточнициРедактиране

  1. Codex Alimentarius, международните стандарти при храните, установени от Организация по прехрана и земеделие (FAO) и Световна здравна организация (WHO) през 1963