Уикипедия

Иван Дуйчев

български историк медиевист

Иван Симеонов Дуйчев е виден български историк, академик и палеограф с основополагащи приноси към българската и византийската средновековна история.

Иван Дуйчев
български историк медиевист
Роден
1 май 1907 година
Починал
24 април 1986 година (78 г.)
Учил вСофийски университет
НаградиХердерова награда (1974)
Научна дейност
ОбластИстория, византология
Учил приСилвио Джузепе Меркати
Работил вСофийски университет
Институт за българска история при БАН

БиографияРедактиране

Иван Дуйчев е роден в София през 1907 година. През 1932 г. завършва история в Софийския университет „Климент Охридски“ като ученик на проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Ников и проф. Петър Бицилли.

Специализира в Италия (1932 – 1936), където под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати разработва и защитава докторат в Римския университет на тема „Българските Асеневци във Византия“ (1934). Завършва и курс във Ватиканската школа по палеография и архивистика в Рим. По това време негов покровител и наставник е префектът на Архива на Ватикана кардинал Анджело Меркати.

По-късно Иван Дуйчев последователно става асистент и доцент по средновековна българска история в Софийския университет (1936-януари 1945). По убеждения ученият е близък до толстоизма и сп. „Възраждане“. След завземането на Македония от българската армия през април 1941 г. посещава областта многократно като изследва и задълбочава теренното и академично познание за историята и културата на местното българско население. От 7 юли до 17 август 1941 година Иван Дуйчев е командирован като преводач към италианската комендатура в Костур, намиращ се под италианска окупация. Защитата на местните българи от преследванията на гръцките власти предизвиква недоволството им и по искане на италианската страна Иван Дуйчев е отзован.[1]

Неговата малка книжка „Македония в българската история“ (1941) е включена от отечественофронтовската власт в списъка с „фашистки книги“, а самият Иван Дуйчев е уволнен от Софийския университет и за няколко години е принуден да се препитава като превежда романи и научна литература от френски език. През 1945 г. заради насочената в подкрепа на македонските българи просветителска и обществена дейност през войната новите гръцките власти несправедливо включват Иван Дуйчев в списък на български, италиански и германски военни и други лица, които трябва да бъдат съдени на процес в Атина като военнопрестъпници. Иван Дуйчев по-специално е обвинен в „Кражба и изнасяне на гръцки културни ценности от Гърция в България“, каквато е трактовката на гръцките власти за българското културно наследство в Егейска Македония, което Иван Дуйчев е спасил от разграбване от страна на антибългарски настроени гръцки партизани. Благодарение обаче на усилията на адвоката Стоян Бояджиев, който е бил ангажиран по линия на Р.О. на Българската армия да защитава всички български военни и цивилни лица, обвинени на процеса, българският учен е спасен чрез дезинформация за мнима смърт[2], като освен това успява да се укрие за няколко месеца в едно село в околностите на Велико Търново.

От 1950 година Иван Дуйчев е старши научен сътрудник в новооснования Институт за българска история (днес Института по история) при Българска академия на науките.

През 1981 г. е избран за член на Българската академия на науките. Участник е в международни конгреси и конференции, член на Академията на науките, литературата и изкуствата в Палермо, член-кореспондент на Британската академия (Лондон), член на Понтификалната академия по археология (Рим), носител на Хердерова награда (1974). Научната му продукция включва над 500 публикации.

След смъртта му личната му библиотека е предоставена на Софийския университет, а къщата, в която живял, е превърната в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“.

ОтличияРедактиране

  • 1977 г. – удостоен е със званието „Народен деятел на науката“[3]

БиблиографияРедактиране

 
Миниатюра 56 от Манасиевата летопис, 14 век: Смъртта на император Теофил.
  • Из старата българска книжнина. Кн. I. 1940.
  • Преписката на папа Инокентия III с българите. София, 1942.
  • Из старата българска книжнина. Кн. II. 1944.
  • Рилският светец и неговата обител. Библиотека „Златни зърна“, редактор-стопанин: Славчо Атанасов, 1947.
  • Миниатюрите на Манасиевана летопис. „Български художник“, 1962.
  • Летописа на Константин Манаси. Издателство на БАН, 1963.
  • Болонски псалтир. Издателство на БАН, 1968.
  • Българско Средновековие. Издателство Наука и Изкуство, 1972.
  • Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура. Издателство Отечество, 1985.
  • Лекции по архивистика. Университетско издателство 1993 (посмъртно)[4]

ДругиРедактиране

  • В българските академични среди се твърди, че Иван Дуйчев е реалният автор на книгата за „Четвероевангелието на цар Иван Александър“ (1980), издадена под името на Людмила Живкова[5]
  • Изглежда, че тъкмо Иван Дуйчев е послужил като прототип за образа на българския професор-медиевист, описан в романа на Елизабет Костова „Историкът“ (2005).
  • Иван Дуйчев често е смятан за „баща“ на българската архивистика. Неговите „Лекции по архивистика“, издадени след смъртта му, служат за настолна книга на поколения бъдещи архивисти.

ИзточнициРедактиране

  • Божилов, И. Предговор, в: Дуйчев, И. Избрани произведения. Т. I. Византия и славянският свят. София, 1998, 7 – 25.
  • Ivan Dujčev, Biobibliographie. Verfasst von A. Kirmagova, A. Paunova. Sofia, 1996.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия, т. I. София, 1985, с. 617 – 620.
  • Гюзелев, В. Проф. Иван Дуйчев и проучването на българското средновековие, в: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. София, 1980, 15 – 19.

БележкиРедактиране

  1. ↑ Даскалов, Георги. Клио срещу Темида. Антон Калчев – хуманист или военнопрестъпник“, Военно издателство, София, 2013, с. 81.
  2. ↑ „Двете смърти на академик Иван Дуйчев“, в-к Македония, бр. 10, 10 март 1999 г.; той е почти единствен, заедно с генерал-лейтенант Иван Маринов, от лицата в списъка на Гърция, който оцелява, тъй като останалите са арестувани или предадени на Гърция и осъдени на смърт.
  3. ↑ Указ № 800 от 23 май 1977 г. Обн. ДВ. бр. 43 от 3 юни 1977 г.
  4. ↑ „Лекции по архивистика“, сайт на Научния център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“.
  5. ↑ Вж. Николай Василев, „Проф. Николай Василев: Дисертациите на Людмила Живкова не са нейни, на Фол и Дуйчев са“, интервю, в-к „24 часа“, 21.10.2012 г.; Вагалинска И., „Мемоари с часовников механизъм: Спомените на Николай Генчев удариха по научния елит на България“, сп. „Тема“, бр. 14 (182), 11 април 2005 г.

Външни препраткиРедактиране

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Дуйчев&oldid=11138897“.