Уикипедия

Иван Дуйчев

български историк медиевист

Иван Симеонов Дуйчев е виден български историк, академик и палеограф с основополагащи приноси към българската и византийската средновековна история.

Иван Дуйчев
български историк медиевист
Роден
Починал
24 април 1986 г. (78 г.)
Учил вСофийски университет
Научна дейност
ОбластИстория, византология
Учил приСилвио Джузепе Меркати
Работил вСофийски университет
Институт за българска история при БАН

Биография редактиране

Иван Дуйчев е роден в София през 1907 г. През 1928 г. се записва като студент в СУ "Климент Охридски". През 1932 г. завършва история в Софийския университет „Климент Охридски“ като ученик на проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Ников и проф. Петър Бицилли. Подари недобро материално положение се грижи сам за прехраната си в последните класове на гимназията и в студентските години. След завършването работи като учител в едно врачанско село, където събира езикови материали, публикувани по-късно в сп. "Родна реч".

Специализира в Италия (1932 – 1936). Тук той усвоява италианския и латинския. Под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати разработва и защитава докторат в Римския университет на тема „Българските Асеневци във Византия“ (1934). Завършва и курс във Ватиканската школа по палеография и архивистика в Рим. По това време негов покровител и наставник е префектът на Архива на Ватикана кардинал Анджело Меркати.

През 1936 г. Ив. Дуйчев е назначен като асистент по българска история в Софийския университет „Климент Охридски“. През 1939 г. е избран за доцент по същата специалност. Слез смъртта на проф. Петър Мутафчиев чете лекции по българска, балканска и византийска история чак до 1945. По убеждения ученият е близък до толстоизма и сп. „Възраждане“. След завземането на Македония от българската армия през април 1941 г. посещава областта многократно, като изследва и задълбочава теренното и академично познание за историята и културата на местното българско население. От 7 юли до 17 август 1941 г. Иван Дуйчев е командирован като преводач към италианската комендатура в Костур, намиращ се под италианска окупация. Защитата на местните българи от преследванията на гръцките власти предизвиква недоволството им и по искане на италианската страна Иван Дуйчев е отзован. [1]

Неговата малка книжка „Македония в българската история“ (1941) е включена от отечественофронтовската власт в списъка с „фашистки книги“, а самият Иван Дуйчев е уволнен от Софийския университет и за няколко години е принуден да се препитава като превежда романи и научна литература от френски език. През 1945 г. заради насочената в подкрепа на македонските българи просветителска и обществена дейност през войната, новите гръцки власти несправедливо включват Иван Дуйчев в списък на български, италиански и германски военни и други лица, които трябва да бъдат съдени на процес в Атина като военнопрестъпници. Иван Дуйчев по-специално е обвинен в „Кражба и изнасяне на гръцки културни ценности от Гърция в България“, каквато е трактовката на гръцките власти за българското културно наследство в Егейска Македония, което Иван Дуйчев е спасил от разграбване от страна на антибългарски настроени гръцки партизани. Благодарение обаче на усилията на адвоката Стоян Бояджиев, който е бил ангажиран по линия на Р.О. на Българската армия да защитава всички български военни и цивилни лица, обвинени на процеса, българският учен е спасен чрез дезинформация за мнима смърт [2], като освен това успява да се укрие за няколко месеца в едно село в околностите на Велико Търново.

От 1949 година Иван Дуйчев е старши научен сътрудник, а от 1967 е професор в новооснования Институт за българска история (днес Института по история) при Българска академия на науките. Тук се пенсионира през 1972.

На 16.3.1981 г. е избран за редовен член (академик) на Българската академия на науките. Случаят с Дуйчев е безпрецедентен – избран е за академик, без да е бил член-кореспондент на БАН.

Към този момент (16.3.1981), той вече е участник в международни конгреси и конференции, член-кореспондент е на Британската академия (Лондон), доктор на Университета в Бон (Бонския Университет), член на Понтификалната академия по археология (Рим), член на академията на Академията за науките, литературата и изкуствата в Палермо, член на Неаполитанската академия, член на Академията в Сицилия, носител е на различни международни награди. Член е на няколко редколегии на международни издания. Научната му продукция включва над 600 публикации. Освен това има над 400 отзиви и статии във вестници и списания.

След смъртта му личната му библиотека е предоставена на Софийския университет, а къщата, в която живял, е превърната в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“.

Отличия редактиране

  • носител на Хердерова награда (1974).
  • удостоен е със званието "Заслужил деятел на културата" (1972)
  • удостоен е със званието „Народен деятел на науката“ [3] (1977)

Библиография на по-важните му трудове редактиране

 
Миниатюра 56 от Манасиевата летопис, 14 век: Смъртта на император Теофил.
  • Католицизмът в България през XVII в., 1937.
  • Из старата българска книжнина. Кн. I. 1940.
  • Преписката на папа Инокентия III с българите. София, 1942.
  • Из старата българска книжнина. Кн. II. 1944.
  • Страници от българското минало, 1944.
  • Проучвания върху българското средновековие, 1945.
  • Рилският светец и неговата обител. Библиотека „Златни зърна“, редактор-стопанин: Славчо Атанасов, 1947.
  • Естествознанието в Средновековна България, 1954, София, Издателство на БАН "Марин Дринов"
  • Миниатюрите на Манасиевата летопис. „Български художник“, 1962.
  • Летописта на Константин Манаси. Издателство на БАН, 1963.
  • Византийско-славянско средновековие,1965 т. I, Рим
  • Болонски псалтир. Издателство на БАН, 1968.
  • Византийско-славянско средновековие, 1971,т. II, Рим
  • Българско Средновековие. Издателство Наука и Изкуство, 1972.
  • Древноезически мислители в българската живопис, 1977
  • Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура. Издателство Отечество, 1985.
  • Лекции по архивистика. Университетско издателство 1993 (посмъртно) [4]

Други редактиране

  • На 1958 на конгрес на славистите (Москва) проф. Гудзин дава висока оценка на Ив. Дуйчев, въз основа на неговото творчество. Той изказва голяма изненада, че към настоящия момент (1958) Дуйчев не е заел подобаващото му се място в БАН.
  • В българските академични среди се твърди, че Иван Дуйчев е реалният автор на книгата за „Четвероевангелието на цар Иван Александър“ (1980), издадена под името на Людмила Живкова.[5]
  • Изглежда, че тъкмо Иван Дуйчев е послужил като прототип за образа на българския професор-медиевист, описан в романа на Елизабет Костова „Историкът“ (2005).
  • Иван Дуйчев често е смятан за „баща“ на българската архивистика. Неговите „Лекции по архивистика“, издадени след смъртта му, служат за настолна книга на поколения бъдещи архивисти.

Източници редактиране

  • Божилов, И. Предговор, в: Дуйчев, И. Избрани произведения. Т. I. Византия и славянският свят. София, 1998, 7 – 25.
  • Ivan Dujčev, Biobibliographie. Verfasst von A. Kirmagova, A. Paunova. Sofia, 1996.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия, т. I. София, 1985, с. 617 – 620.
  • Гюзелев, В. Проф. Иван Дуйчев и проучването на българското средновековие, в: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. София, 1980, 15 – 19.

Бележки редактиране

  1. ↑ Даскалов, Георги. Клио срещу Темида. Антон Калчев – хуманист или военнопрестъпник“, Военно издателство, София, 2013, с. 81.
  2. ↑ „Двете смърти на академик Иван Дуйчев“, в-к Македония, бр. 10, 10 март 1999 г.; той е почти единствен, заедно с генерал-лейтенант Иван Маринов, от лицата в списъка на Гърция, който оцелява, тъй като останалите са арестувани или предадени на Гърция и осъдени на смърт.
  3. ↑ Указ № 800 от 23 май 1977 г. Обн. ДВ. бр. 43 от 3 юни 1977 г.
  4. ↑ „Лекции по архивистика“, сайт на Научния център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“.
  5. ↑ Вж. Николай Василев, „Проф. Николай Василев: Дисертациите на Людмила Живкова не са нейни, на Фол и Дуйчев са“, интервю, в-к „24 часа“, 21.10.2012 г.; Вагалинска И., „Мемоари с часовников механизъм: Спомените на Николай Генчев удариха по научния елит на България“, сп. „Тема“, бр. 14 (182), 11 април 2005 г.

Външни препратки редактиране

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Дуйчев&oldid=12023132“.