Йоан Оливер

сръбски деспот в Македония

Йоан Оливер е сръбски феодален владетел от XIV век, притежавал земи в Овче поле и по левия бряг на Вардар около Щип.[1]

Йоан Оливер
сръбски деспот в Македония
Jovan Oliver.jpg
Ктиторски портрет от Лесновския манастир, 1342 година
Роден
Починал
1356 г. (46 г.)
Погребан Лесновски манастир, Северна Македония
Jovan Oliver Grcinic.png
Семейство
Съпруга Мария Палеологина (1336)
Йоан Оливер в Общомедия

БиографияРедактиране

Произходът на Оливер е неясен. Някои учени смятат, че е от западен произход, а други го свързват с византийската фамилия Ливерос (ο Λίβερος). Съществуващото мнението, че деспот Оливер е брат на севастократор и деспот Деян, североизточен негов съсед е отхвърлено. В хода на сръбските завоевания в Македония този феодал очевидно е взел дейно участие, което спомага за издигането му до един от най-приближените Душанови велможи.[2]

Първият източник за Оливер е от времето на крал Стефан Душан - на 28 юни 1336 година пред дубровнишкия княз Никола Фалетра излиза

Oliver Gherchininich baro domini Regis Raxie et center Charavide[1]

Издигането на Оливер се свързва с преговорите между византийския император Андроник III Палеолог и сръбския крал Стефан Душан в 1334 и 1336 година, по време на които той вероятно се сприятелява с Йоан Кантакузин. Земите му тогава вероятно обхващат Злетово и Овче поле.[1] Оливер бързо се издига в кариерата и минава всички степени на сръбската дворцова йерархия – от началник до деспот: отначало бил „велик челник”, после „велик слуга” и „велик воевода”, за да достигне след април 1346 година най-висшите титли — севастократор и деспот[2][3]

На 7 декември 1336/1337 година Оливер издава грамота на църквата „Свети Димитър“ в Кочани, подписана като „велики слуга све српске земље и поморске“. Грамотата е владетелска – с кръстове в началото на текста и преди подписа, което може да се смята за знак за относителен суверинитет, с който са се ползвали „краищниците“ - управителите на пограничните области, отговарящи на германските маркграфове и френските маркизи.[3]

По отношение на земите управлявани от Оливер има различни гледища. В 1341 година държи района на Кочани, а в 1342 година е присъединено и Овче поле.[4] Според Христо Матанов „Точните граници на неговите владения все още не са установени с необходимата прецизност, но по всичко изглежда, че те са се простирали между реките Пчиня, Вардар, Брегалиница и Осоговската планина, а след отстраняването и смъртта на Хрельо деспот Оливер вероятно е присъединил и част от неговите земи“.[2] Още в 1341 година като велик слуга Оливер самостоятелно завладява области[2] и на него, а не на сръбския владетел се предавт някои от местните византийски феодали. За един такъв феодал на име Тодор се споменава в Оливеровата грамота от 1341 година на манастира „Свети Димитър“ в Кочани.[5] В началото на 40-те години Оливер възобновява храма на българския светец св. Гаврил Лесновски и става негов ктитор заедно със съпругата си Ана Мария и децата си [112]. Неговият портрет и портретите на членовете на семейството му са изобразени като ктитори и в параклиса „Св. Иван Предтеча” в катедралния храм „Св. София” в Охрид [113].

В грамотата на Лесновския манастир от 1341 година се споменава „велик войвода Йоан Оливер със съпруга Ана-Мария и син Крайко“.[3] Манастирът на българския светец Гаврил Лесновски е възстановен от Оливер, който става негов ктитор.[5]

Също като „велик войвода“ е споменат и в ктиторския надпис от Лесново и в миней от 1342 година, писан по заповед на „великия войвода Йоан Оливер“.[3] На монограма в кубето на притвора на църквата на Лесновския манастир Оливер е изобразен като „севастократор“ със съпругата си Ана-Мария.[3][6] Като „деспот“ е споменат за пръв път в Душановата грамота на Лесновския манастир: „и подари деспот царства ми...“[3] Неговият портрет и портретите на членовете на семейството му са изобразени като ктитори и в параклиса „Свети Йоан Предтеча“ в катедралния храм „Света София“ в Охрид.[5]

От съпругата си Ана Мария има 7 деца – Даница, предложена за съпруга на Матей Кантакузин, Крайко, Дамян, Видослава, Дабижив, Гусин и Оливер.[4]

След 1355 година историческите сведения за деспот Йоан Оливер и за неговия брат Богдан, споменат от Кантакузин във връзка със събитията от 1342 г., се губят. Лаоник Халкокондил споменава за някой си Богдан в своя „списък“ на наследниците на Стефан Душан, и то като за владетел на земите между Сяр и Вардар, а ранните османски регистри са съхранили названието на вилаетите „Богдан“ и „Оливер“ („Оливера“) в Южна Македония. Матанов предполага, че след 1354-1355 година деспот Оливер или е умрял, или се е замонашил.[7]

Съгласно една бележка в Оливеровия миней „Оливер деспот“ починал на 6 септември. Годината на смъртта му не се съобщава.[8]

БележкиРедактиране

  1. а б в Атанасовски, Александар. Јован Оливер - феудален владетел во Македонија но првата половина на ХІV век. // Годишен зборник (25 (51). Скопје, Филозофски факултет на Универзитетот „Св. Кирил и Методиј“ - Скопје, 1998. ISSN 0350-1892. с. 93. (на македонска литературна норма)
  2. а б в г Матанов, Христо. Югозападните български земи през XIV век. София, Наука и изкуство, 1986. с. 35.
  3. а б в г д е Атанасовски, Александар. Јован Оливер - феудален владетел во Македонија но првата половина на ХІV век. // Годишен зборник (25 (51). Скопје, Филозофски факултет на Универзитетот „Св. Кирил и Методиј“ - Скопје, 1998. ISSN 0350-1892. с. 94. (на македонска литературна норма)
  4. а б Атанасовски, Александар. Јован Оливер - феудален владетел во Македонија но првата половина на ХІV век. // Годишен зборник (25 (51). Скопје, Филозофски факултет на Универзитетот „Св. Кирил и Методиј“ - Скопје, 1998. ISSN 0350-1892. с. 95. (на македонска литературна норма)
  5. а б в Матанов, Христо. Югозападните български земи през XIV век. София, Наука и изкуство, 1986. с. 36.
  6. Пириватрић, С. Византијске титуле Јована Оливера. Прилог истраживању проблема њиховог порекла и хронологије. – Зборник радова Византолошког института, 50, 2013, 713-724.
  7. Матанов, Христо. Югозападните български земи през XIV век. София, Наука и изкуство, 1986. с. 149.
  8. Б. Христова, Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските книжовници Х-ХVIII век. Т.1. С., 2003, 43.