Кан (титла)

владетелска титла
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Кан.

Надпис на канасубиги Омуртаг. Думата „канас(у)биги“ може да се разчете на първия ред.

Кан е предполагаема титла, която се използва от някои българските историци, за обозначение на прабългарските владетели до края на IX век, наместо традиционно приетата титла хан.[1]

История на употребатаРедактиране

В научни трудове и популярни публикации от края на XX и началото на XXI век започва да се използва формата кан [2], наместо утвърдената дотогава хан.[3] Самото наименование на титлата „хан“ произлизаща от Централна Азия е разпространено най-вече сред монголите и тюрките. Това разделение се популяризира, поради тенденцията в българската прабългаристика към отричане на тюркския произход на прабългарите. В другите езици тази титла е възприемана като една и не се разделя на две отделни титли, какъвто опит се прави в България.

Запазените каменни старобългарски надписи са изписани основно на средногръцки език. Само при двама вледетели е налице транскрипция на въпросната владетелската титла на прабългарски език. Това са надписи от първата половина на IX в. в които българският владетел Омуртаг и синът му Маламир, използват титлата „кана(с)убиги“. И при двамата владетелската титла е предадена в началото си с гръцката буква капа (к). В същото време и във византийските, и в домашните запазени извори в производната прабългарска титла „кавхан“, втората ѝ съставка започва предимно с хи (х). Подобно е и положението с изписването на титлата хаган/каган.

Поради явната несигурност при транскрипцията, както и поради отсъствието на оригинален паметник на прабългарски, следва да се приеме, че титула на прабългарските езически владетели вероятно се е произнасял със звука кх в началото на думата.[4] В староруския език също се наблюдава тази несигурност в изписването на началото на думата хан по различен начин. По подобен начин („khan“) се изписва титлата и на редица други езици като английски, немски, френски и др. И днес в редица централноазиатски тюркски езици, ползващи кирилицата, съществува специална буква Қ, която обозначава звукосъчетанието ([кх]).

Спорове около терминологиятаРедактиране

В паметни надписи през първата половина на IX в.[5] българският владетел Омуртаг, а след него и синът му Маламир, използват титлата KANAΣYBIΓI (известни са KANAΣYBHΓH и още няколко начина за изписване), транслитерирано като „кана ювиги“, „канасюбиги“ и др.[1][6]:(надписи 59 и 60)[7]

Карел Шкорпил, един първите издатели на някои прабългарски надписи, разделя титлата на две съставки: КАНАС и ЮБИГИ, имайки предвид известната тюркска владетелска титла ХАН, а -АС е прието за гръцко окончание. Според Вилхелм Томашек ЮБИГИ е епитет със значение на „възвишен“, „славен“, който прилича на подобни кумански думи. Според Веселин Бешевлиев горният израз представя собствената титла на прабългарски владетел. Според него буквата С не принадлежи към КАНА, а трябва да се причисли към ЮБИГИ, т.е. втората дума е гласяла СЮБИГИ от пратюркското „sü baši“, или целият израз е КАНА СЮБИГИ, което означава „велик кан (хан)“.

Според някои учени като акад. Владимир Георгиев [8]., ст.н.с. Божидар Димитров[9], проф. д-р Георги Бакалов[10][11] „кан“ е правилната форма на титлата. Те приемат, че това е титла от индоевропейски произход, като я противопоставят на тюркската титла хан. Кан е изписано на петте мраморни ковчежета, които са положени в големи мраморни саркофази в Гробницата на българските владетели в църквата Св. Четиридесет мъченици във Велико Търново. [12]

Други титли на прабългарски владетелиРедактиране

В надпис върху надгробна ара, намерен край с. Маломирово, Ямболско, описващ войната на Крум с Византия, е използвана титлата ΑΡΧΟΗ ΥΒΗΓΗ за обозначаване на българския владетел. Ясно се очертава гръцката титла архонт пред прабългарската убиги.[13][6]:(надписи I.c. и III.)

Владетелят на Стара Велика България Кубрат притежава византийската титла патриций, докато заради оказаната помощ от страна на Тервел, византийският василевс му дава титла кесар. [6]:(надпис 81)

В Средновековна България в апокрифната литература се споменава и титлата хаган по отношение на Борис I.[14] След приемането на християнството и утвърждаването на славянския език и азбука в България, Борис I става МНХАНЛЪ ВЕЛНКІН KNZZЪ БОЛГАРСКІН (Михаил, великий княз болгарский). В Именника на българските ханове, който е запазен в късни средновековни преписи на руска редакция, владетелите на Стара Велика България, и споменатите от владетелите на Дунавска България са наречени също така „князе“.

Алтернативни теорииРедактиране

Според някои български изследователи след приемането на християнството и утвърждаването на славянската азбука в България великият хан (канасубиги) Борис I става княз Михаил. Това кара параисторикът Димитър Съсълов да приеме, че титлата княз в славянските езици е от прабългарски произход, а не произлиза от праславянското „кънѧѕь“ (kъnędzь). Така KNZZЪ (княз) произлиза от ΚΑΝΑΣ във владетелска титла ΚΑΝΑΣΥΒΗΓΥ. Морфологично, думите ΚΑΝΑΣ (гръцка азбука) и КНЗЗЪ (кирилица) са практически идентични. По този начин, титлата ΚΑΝΑΣΥΒΗΓΥ (канасубиги) може да се преведе като „велик княз“.[15]

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. а б Николов, Г., Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на XI в.), Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, ISBN 954-430-787-7, с. 107
  2. Бешевлиев, В., Първобългари (История), Издателство на Отечествения фронт, София 1984, с. 140; Интервю на Б. Димитров, директор на НИМ, за агенция „Фокус“, 6.5.2006; Овчаров, Н., Дървен град предхожда каменната Плиска (статия за вестник „Стандарт“, 28.1.2006); Бакалов, Г., Именникът борави с информация, отговаряща на календара на прабългарите (Интервю за списание „Родна реч“, брой 3 – 4, 01.03.2002)
  3. Гюзелев, В., Кавханите и ичиргу-боилите на българското ханство-царство (VII – XI в.), Пловдив 2007, ISBN 978-954-91983-1-7, с. 40, 61; Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в средновековна България (Исторически справочник), изд. „Просвета“, София 1994/1995, ISBN 954-01-0476-9, с. 26 – 27; Николов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 105
  4. Иван Петрински, Герасим Петрински, Как да наричаме старобългарските владетели? Ханове, канове, князе или просто господари? в-к „Сега“, 23 септември 2010 г.
  5. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 1, София 1970, Притурка №15: Чаталарският Омортагов надпис, с. 579; Притурка №16: Търновският Омортагов надпис, с. 581 (изтеглени на 27.12.2007)
  6. а б в Средновековни надписи на паметници в днешна България на гръцки език – оригинални преписи. Посетена октомври 2013:
    • Омуртаг – + Κανα συβηγη Ωμουρταγ – „+ Кана сивиги Омуртаг“ (надписи 59, 64 и 68, също тук)
    • Маламир – Κανα συβηγη Μαλαμηρ – „Кана сивиги Маламир“ (надпис 58)
    Забележка: според правилата на класическия гръцки език, произношението на „συβηγη“ наподобява „сюбиги“, а според средновековния гръцки, като в случая от IX век, то е по-скоро „сивиги“. Паралелен пример е постепенната промяна в произношението на византийската титла βασιλεύς („император“, „цар“) от „басилеус“ към „василевс“.
    • Тервел – Τ/ΕΡΒ-ΕΛΛΙ/Υ-ΚΣΑ-ΡΟ[Σ] – Τερβελλίου κ(αι)σαρο[ς] – „Тервелиу кесарос“ (надпис 81).
    Забележка: съчетанието 'ΚΣ' в "κ(αι)σαρο[ς]" е изписано с двете букви капа и сигма, а не просто с 'Ξ' (кси), което означава, че те трябва да се произнасят с отчетливо разделение помежду им.
    В повечето надписи, владетелите се назовават с универсалната гръцка дума за владетел „архонт“, понякога допълнена с понятието „василевс“ (тоест „велик владетел“), например –
    • Τερβελης ο αρχο[ν]τ[ον β]ασιλεαν – "Тервелис о архонт[он в]асилеан" (Мадарски надпис I.c.), и
    • Ομ[ου]ρταγ αρχων – "Ом[у]ртаг архон" (Мадарски надпис III).
  7. Бешевлиев, В., Първобългарски епиграфски паметници, с. 32, 124; Тырновская надпись хана Омуртага (814 – 831) о постройке нового ханского аула на Дунае (на руски); Иванов, И., СМИСЪЛ И ЕТИМОЛОГИЯ НА РАННОБЪЛГАРСКАТА ТИТЛА KANAΣYBIΓI (26.12.2007)
  8. Разговор с акад. Д. Лихачов: В: Симетрия на времето. С., 1984. с.113
  9. novinar.bg
  10. www.bnr.bg
  11. www.protobulgarians.com
  12. Препогребваме Аспарух и още четирима владетели
  13. Иван Танев Иванов. Върху значението на владетелските титли ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ и CANISAUCI при прабългари и авари. // Втора национална конференция по археология, история и културен туризъм „Пътуване към България“. Шумен, 14 – 16 май.
  14. Тъпкова-Заимова, Василка и др. Дуклянския летопис и „Тълкувание Данилово“. // Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, Университетско издателство, 1996. ISBN 954-070-766-8. COBISS.BG-ID 1031091428. с. 155, 199 – 200.
  15. protobulgarians.com

ЛитератураРедактиране

Външни препраткиРедактиране