Коево или Койово[1] (на турски: Kuzulu, Кузулу) е село в Източна Тракия, Турция, Околия Лозенград, Вилает Лозенград.

Коево
Kuzulu
— село —
Турция
41.8708° с. ш. 27.2706° и. д.
Коево
Мармара
41.8708° с. ш. 27.2706° и. д.
Коево
Страна Турция
РегионМармара
ВилаетЛозенград
Надм. височина423 m
Население459 души (2002)

География

редактиране

Селото се намира на 12 километра северно от вилаетския център Лозенград (Къркларели).

В 19 век Коево е българско село в Лозенградска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Коево (Koevo) е село с 200 домакинства и 949 жители българи.[2]

Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 година в Коево живеят 95 български екзархийски семейства.[3]

При избухването на Балканската война в 1912 година трима души от Коево са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[4]

Българското население на Коево се изселва след Междусъюзническата война в 1913 година, когато селото остава в Турция.

Личности

редактиране
Родени в Коево
  •   Атанас Тодоров, куриер на ВМОРО[5]
  •   Димитър Стоянов, македоно-одрински опълченец, 1 рота на 9 велешка дружина[6]
  •   Димитър Стоянов Димитров (1868[7] - ?), македоно-одрински опълченец, 2 и Нестроева рота на 8 костурска дружина[6], на 4 март 1943 година подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[8]
  •   Иван Димитров, деец на ВМОРО, четник на Михаил Даев[9]
  •   Никола Станков (1890 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 и Нестроева рота на 8 костурска дружина[10]
  •   Продан Сираков (1863 – след 1943), български революционер
  1. Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 324.
  2. Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 32-33.
  3. Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр. 297.
  4. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 852.
  5. Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 199, 415.
  6. а б Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 668.
  7. Към 4 март 1943 година е на 74 години.
  8. Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 185.
  9. Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  10. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 639.