Уикипедия

Лозенград

Лозенград (на турски: Kırklareli, Къркларели, старо име Kırk-kilise, Кърк килисе, на гръцки: Σαράντα Εκκλησιές, Саранда Еклисиес) е град в Турция, административен център на едноименния вилает Лозенград. Намира се в западното подножие на Странджа, в близост до границата с България. Празник на града е 10 ноември.

Лозенград
Kırklareli
— Град —
Изглед към центъра на града
Изглед към центъра на града
Турция
41.7347° с. ш. 27.2253° и. д.
Лозенград
Мармара
41.7347° с. ш. 27.2253° и. д.
Лозенград
СтранаFlag of Turkey.svg Турция
РегионМармара
ВилаетЛозенград
Площ1528 km²
Надм. височина194 m
Население102 909 души (2020)
67,3 души/km²
КметМехмет Сиям Кесимоуглу
Пощенски код39 000
Телефонен код(+90) 288
МПС код39
Официален сайтwww.kirklareli.bel.tr
Лозенград в Общомедия

ИсторияРедактиране

 
Еврейският квартал в Лозенград от началото на 20 век
 
Учители и ученици в Идадието в Лозенград, 1908 – 1912 г.

Лозенград е важен транспортен възел в Османската империя, от който започва Кримският път. Основан е в годините на османското владичество от българи преселници от Хасекията, Странджанско и Средногорието в землището на село Раклица, като двете села по-късно се сливат. В 19 век градът е населен предимно с българи, гърци и турци. В 1859 година в Лозенград се отваря българско класно училище, а на следната 1860 година българите изгонват гръцкия владика. В средата на 19 век в района действат лозенградските хайдути Филчо и Хаджи Константин.[1]

В 1878 г. според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоники“ в Кърк килисе живеят 6700 българи, 2850 гърци и 2700 мюсюлмани.[2]

По силата на Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.) Лозенград, Люлебургаз и Малко Търново остават в България, а Одрин – в Турция. Но Берлинският конгрес връща цяла Източна Тракия на Османската империя.

Според професор Любомир Милетич в 1912 година в града живеят 1200 семейства българи екзархисти, 50 семейства българи патриаршисти и 1200 семейства гърци.[3]

Преображенското въстаниеРедактиране

 
Документ на Лозенградското българско училище „Преображение“.

При Преображенското въстание в 1903 г. Лозенградският санджак се отличава с най-масова подготовка. 2493, от общо 59 028 българи, са участници във въстанието. В самия град въстание не е обявено, но Лозенградският район с войвода Янко Стоянов и подвойвода Коста Тенишев, а на юг с войвода Яни Попов, дава към 220 – 270 въоръжени въстаници.

 
Картичка от началото на 20 век

Известни са много революционери от Лозенградския околийски революционен район – Димитър Михалчев, Тодор Михалчев, Георги Михалчев, Ирина Михалчева, Никола Кърджиев, Лазо Лазов, Коста Тенишев и други.

През пролетта на 1908 година властта арестува много видни българи, дейци на ВМОРО – Яни Читаков, Тодор Вълков, Атанас Калфов, Илия Кючуков, Стойко Бончев, Георги Груев, Атанас Василев, Юрдан Варимезов, Хариламбо Воденичаров, Яни Хар. Воденичаров, Панайот Хар. Воденичаров – учител в третокласното българско училище, Русен Груев, Мария Тодорова, Тодор Вълков – хлебар, Тодор Карталов, Илия Кючуккостов, Стойко Бойчев.[4]

Войните 1912 – 1918Редактиране

 
Превземането на Лозенград от българската армия през 1912 г.

В началото на Балканската война в Лозенград е разположено командването на османските войски в Източна Тракия, голяма част от които са концентрирани около града. В Лозенградската операция от 22-24 октомври* 1912 година те са отблъснати на юг и в града влизат български войски, начело с генерал-лейтенант Радко Димитриев. След превземането му, за два месеца военен губернатор в града е генерал-майор Георги Вазов.

През юли 1913 година Османските войски нарушават Лондонския мирен договор, окупират Одрин, Лозенград и стотици български селища и извършват геноцидни практики спрямо българското население. На 21 юли 1913 г. Лозенград е превзет и по Цариградския мирен договор остава в Османската империя.

През 1915 г. във връзка с влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили българската дипломация първоначално предявява пред Турция искане за компенсации – връщане на загубените през 1913 г. земи на изток от линията Мидия – Енос, после отстъпва от искането си за Одрин, а след това се отказва и от обезбългарения Лозенград. През 1919 г. Лозенград по Севърския договор заедно с почти цяла Източна Тракия попада в Гърция, но след неуспешния за Гърция край на Гръцко-турската война е върнат на Турция и цялото му християнско население го напуска.

На 20 декември 1924 година турският парламент със закон променя името на града от Кърк клисе (40 църкви) на Къркларели. През 1925 г. каймакаминът на Лозенград забранява със заповед българския език в града и селата, а през 1928 г. със специален закон се забраняват българският език и българските училища в турската държава въобще. Тогава са закрити и последните български училища в Одрин и Лозенград. Изгонени са последните българи от двата града.

След Балканските войни, Първата световна и Гръцко-турската война, броят на помаците, преселили се в града от изгубените от Турция османски територии, достига повече от половината от неговото население, което наброява по онова време над 21 000 души. През 60-те години на 20 век 3375 жители на града обявяват за майчин език – „помашкия“.[5]

ГеографияРедактиране

Лозенград се намира в европейската част на Турция. Градът е на 49 км от Малко Търново, на 63 км от Люлебургас и на 65 км от Одрин.

Лозенград днесРедактиране

През 1993 г. е подписан Договор за сътрудничество между град Добрич и Лозенград. Ежегодно делегация от Лозенград е гост на Празника на Добрич – 25 септември и съответно Добричка делегация – на Празника на Лозенград, който се провежда по време на ежегодния фолклорен Фестивал на хумора „Карагьоз Каката“ на 16, 17 и 18 май.

През 2003 г. правителствата на България и Турция се договарят за изграждането на железопътна линия, която да свързва Бургас с Лозенград. България настоява за собственост над Екзархийските имоти (църкви, ниви, парцели и къщи в Истанбул, Одрин и Лозенград). Турските власти признават претенциите за собственост само върху два от заявените от България 53 екзархийски имота. Потомци на прокудените от бащин край българи очакват връщането на отнетите чрез геноцидни практики имоти на близо половин милион българи, които никога не са компенсирани.

ЗабележителностиРедактиране

 
Гръцката гимназия в града, строена в 1905 г.

В околностите на Лозенград има мегалитни паметници.

Между паметниците на културата от османско време са 5 джамии. В града има турска баня от 1683 г.

Побратимени градовеРедактиране

ЛичностиРедактиране

  Основна статия: Лозенградчани
Родени в Лозенград
 
Екзарх Антим I.
  •   Антим I (1816 – 1888), пръв екзарх на Българската екзархия
  •   Атанас Димитров, български революционер от ВМОРО, четник на Никола Андреев[6]
  •   Атанас Кърджиев (1874 – след 1943), български революционер
  •   Борис Ибришимов (1907 – 1996), български композитор и диригент
  •   Боню Стойков (1879 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година[7]
  •   Георги Димитров (1881 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[7]
  •   Георги Милев Ковачев (? - 1918), български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война[8]
  •   Георги Минков (1864 – 1943), български революционер, деец на ВМОК и ВМОРО
  •   Георги Янев Михалчев (1881 - ?), участник в Илинденско-Преображенското въстание в Одринско с четата на Кръстьо Българията[9]
  •   Георги Янев Пройков, български комунист, роден на 21 януари 1907 година, член на БКМС от 1923 година, в СССР от 17 август 1925 година, арестуван в 1937 година, загинал в 1938 година, посмъртно реабилитиран с решение на Военната колегия на Върховния съд на СССР, 3 декември 1955 година[10]
  •   Димитър Груев (1878 – 1976), български просветен деец и революционер
  •   Димитър Киров, деец на ВМОРО, четник на Михаил Даев[11]
  •   Димитър Ковачев (1887 – 1974), български революционер
  •   Дмиитър Коибаширов (1880 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Христо Арнаудов[7]
  •   Димитър Михалчев (1880 – 1967), виден български философ
  •   Димитър Х. Узунов, български революционер от ВМОРО, четник на Лука Джеров[12]
  •   Иван Камчев (1858 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[7]
  •   Иван Томов Пиперков, български комунист, роден на 10 януари 1903 година, член на БКП от 1922 година, в СССР от 17 август 1925 година, член на ВКП (б) от 1925 година, арестуван през 1938 година, загинал, посмъртно реабилитиран — съобщено от Съветското посолство в България, 4 септември 1956 година[10]
  •   Иван Орманджиев (1890 – 1963), български историк
  •   Кирил Томов Пиперков, български комунист, роден на 29 април 1906 година, член на БКМС, в СССР от 1925 година, член на ВКП (б) от 1928 година, арестуван през 1938 година, загинал в 1939 година, посмъртно реабилитиран — съобщено от Съветското посолство в България, 4 септември 1956 година[10]
  •   Костадин Георгиев (1876 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[7]
  •   Костадин Янев (1876 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[7]
  •   Коста Тенишев (1878 – 1951), български революционер
  •   Купен Ян. Бабаджанов (1882 - ?), участник в Илинденско-Преображенското въстание в Одринско с четата на Кръстьо Българията[9]
  •   Лазо Лазов (1872 – 1929), български революционер
  •   Милка Атанасова – Куца Милка, българска учителка и революционерка, деятелка на ВМОРО[13]
  •   Михаил Христов Минчев, български комунист, роден на 15 септември 1898 година, член на БКП от 1918 година, в СССР от 21 ноември 1932 година, арестуван през февруари 1938 година като шлосер в завод „Первый ГБЗ - имени Кагановича”, Москва, осъден на 8 години в лагер, на 8 октомври 1949 година е арестуван и заточен в Красноярския край, реабилитиран с решение на Военната колегия на Върховния съд на СССР, 19 февруари 1955 година, възстановен в партията с решение на Секретариата на ЦК на БКП от 1955 година, завърнал се в България през 1955 година[10]
  •   Никола Асланов (1875 – 1905), български революционер
  •   Никола Кърджиев (1875 – ?), български революционер
  •   Никола Стоянов Бутниколиба (1885 - ?), български революционер от ВМОРО, четник на Кръстьо Българията,[14] участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година[7]
  •   Никола Христов, български революционер от ВМОРО, четник на Кръстьо Българията[14]
  •   Никола Христов Минчев-Моряка, български комунист, роден на 15 юни 1904 година, в Съветска Русия от ноември 1922 година, член на ВКП (б) от 1926 година, арестуван, завърнал се в България на 11 април 1945 година, обявен за активен борец, починал през 1974 година[10]
  •   отец Михаил Пастърмаджиев, служил в село Оряховица, Старозагорска духовна околия от 1954 г.[15]
  •   Паруш Янов, деец на ВМОРО, четник на Михаил Даев[11]
  •   Паскал Иванов (1882 – 1903), български революционер
  •   Петър Недялков (1876 - ?), деец на ВМОРО, четник на Вълчо Антонов, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[7]
  •   Полихрон Нейчев (1868 – ?), български историк, деец на ВМОК
  •   Самуил Егински (около 1770 – 1871), гръцки духовник
  •   Станислав Вълков (1884 – 1927), български революционер, деец на ВМОРО
  •   Стефан Добрев (1878 – ?), български революционер
  •   Стойко Бойчев (1869 – ?), български революционер
  •   Стойчо Воденичаров (1870 – ?), български революционер
  •   Стойчо Орманджиев, български революционер
  •   Стоян Бойчев (1878 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[7]
  •   Стоян Димитров Коларов, български комунист, роден в 1902 година, член на БКП от 1923 година, в СССР от 1925 година, член на ВКП (б) от 1925 година, арестуван на 20 октомври 1937 година, като завеждащ учебната работа в училище в село Благоево, Одеска област, осъден на смърт и разстрелян на 9 октомври 1939 година, посмъртно реабилитиран с определение на Военния трибунал на Одеския военен окръг, 29 ноември 1955 година[10]
  •   Стоян Лазов (1874 – 1929), български революционер
  •   Стоян Пронев, български революционер
  •   Стоян Христов (1873 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[7]
  •   Тодор Минков (1895 – 1939), български просветен деец
  •   Тодорка Николова Калоянчева (Тодорка Стоянова Калоянчева), българска комунистка, родена на 17 септември 1896 година, членка на БКП от 1921 година, в СССР от 21 юни 1931 година, членка на ВКП (б), след арестуването на съпруга ѝ Стоян Калоянчев през 1938 година е изключена от ВКП (б) и заточена в Узбекската ССР до 1945 година, завърнала се в България през 1945 година, активен борец, починала през 1972 година[10]
  •   Тома Пиперков (? – 24 август 1928, Бургас), български революционер, член на Лозенградския окръжен революционен комитет в 1901 година[16]
  •   Христо Кутинов (1878 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Лазар Маджаров[7]
  •   Христо Тенишев (1873 – 1951), български революционер
  •   Яни Воденичаров (1882 – ?), български революционер
  •   Яни Желязков (1873 - ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година с четата на Димитър Ташев[7]
  •   Яни Читаков (1879 - ?), български революционер
Починали в Лозенград
Други
  •   Иван Челиков, български революционер, член на Лозенградския окръжен революционен комитет между 1901 – 1902 година.[17]
  •   Филарет Вафидис (1850 – 1933), гръцки духовник, костурски митрополит, по произход от Лозенград
Македоно-одрински опълченци от Лозенград
  •   Георги Анастасов, 1 рота на 5 одринска дружина[18]
  •   Груд Анастасов, жител на Ортакьой, 1 рота на 8 Костурска дружина[18]
  •   Георги Анестев, 30-годишен, 1 рота на 5 одринска дружина, орден „За храброст“ ІV степен[19]
  •   Димитър Анастасов, 4 рота на 8 Костурска дружина[18]
  •   Панайот Абрашев, 45-годишен, 3 рота на 6 охридска дружина[20]
  •   Панайот Анестев, 27-годишен, 1 рота на 5 одринска дружина, бронзов медал[19]
  •   Петър Бабов, 30-годишен, жител на Бургас, писар, ІІІ клас, 1 рота на Лозенградска партизанска дружина[21]

БележкиРедактиране

  1. ↑ Енциклопедия България. Том 3, БАН, София, 1982 г., Статия „Лозенград“.
  2. ↑ Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 33.
  3. ↑ Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.297.
  4. ↑ Одрински глас, брой 10, 16 март 1908, стр. 4.
  5. ↑ Източна Тракия – Лозенградска околия
  6. ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА - Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.36
  7. ↑ а б в г д е ж з и к л м Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  8. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 170, л. 57
  9. ↑ а б Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  10. ↑ а б в г д е ж Българи жертви на сталинисткия терор. // Сите българи заедно. Посетен на 23 юни 2022 г.
  11. ↑ а б Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  12. ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА - Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.56
  13. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 58.
  14. ↑ а б „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА - Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.34
  15. ↑ Летописна книга на с. Оряховица Старазагорско.
  16. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 129.
  17. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 186.
  18. ↑ а б в Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 21.
  19. ↑ а б Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 44.
  20. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 11.
  21. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 12.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Лозенград&oldid=11431329“.