Уикипедия

Михаил Герджиков

български революционер

Михаил (Мишел) Иванов Герджиков с псевдоними Лясов, Michel и Тодор Луканов[1][2] е виден български общественик, анархист и революционер в Македония и Одринско, деец на ВМОРО и ВМРО (обединена).[3][4]

Михаил Герджиков
български революционер
Роден
Михаил Иванов Герджиков
Починал
18 март 1947 г. (70 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вЖеневски университет
Семейство
БащаИван Герджиков
СъпругаЯнка Каневчева
ДецаМагда Герджикова
Михаил Герджиков в Общомедия

Биография

редактиране

Във ВМОРО

редактиране
 
Портрет на младия Михаил Герджиков от фотоателието на Георги Данчов

Герджиков е роден в 1877 година в Пловдив като първо дете в семейството на Иван Павлов Герджиков, родом от Копривщица, завършил Болградската гимназия и участвал в създаването на нова администрация в Пловдив след Руско-турската война и батачанката Магдалина Илич. Детството си прекарва в Пловдив, където се запалва по идеите на анархизма. Силно влияние затова му оказва д-р Русел Судзиловски, личен приятел на Христо Ботев, който известно време пребивавал в родната му къща. Като ученик под влияние на левичарски идеи създава през 1895 г. анархистка група в Пловдивската гимназия, заради което е изключен. В края на същата година той се свързва с македонски гимназисти в града и заедно с други свои съученици по подражание на революционерите от предосвобожденската епоха основава Централен революционен македонски комитет със силно анархистична насоченост.

 
Четата на Михаил Герджиков през Илинденско-Преображенското въстание
 
Братя Михаил, Стефан и Николай Герджикови, фотограф Андрей Андреев, Пловдив
 
Четата на Михаил Герджиков

След това Герджиков следва право в Лозана и Женева, където участва в т. нар. Женевска група. През 1899 г. се завръща в българските земи, става учител в българската гимназия в Битоля[5] и се включва във ВМОРО. Герджиков се сближава с Гоце Делчев. В 1900 година е делегат на Златишкото дружество на Седмия македонски конгрес.[6] През 1900 г. е изпратен в Солун, за да подпомогне дейността на ЦК на ВМОРО по изграждането на комитетската и мрежа и в Одринско. Когато е разкрит от османските власти, Герджиков постъпва в четата на Христо Чернопеев. Скоро след това сам сформира чета в Гевгелийския район.

През април 1901 година е делегат на Осмия македоно-одрински конгрес от Борисовградското дружество.[7]

През април 1902 г. в дома на Герджиков в Пловдив се провежда Пловдивският конгрес на Одринския революционен окръг. От лятото на 1902 г. ръководи организацията в Одринско и я масовизира, като му помагат подвойводите Иван Варналиев и Христо Силянов.

На конгреса на Петрова нива той е избран за член на ръководно боево тяло в окръга и е един от ръководителите на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г.

През февруари 1903 година Герджиков е начело на чета от 25 души, в която влизат Кръстьо Българията, Иван Варналията, Димитър Общински, Коста Калканджиев, Стоян Петров, Йордан Божков от Велес, Христо Арнаудов, Петър Ангелов, Цено Куртев, Пеню Шиваров, Димитър Халачев, Димитър Дичев (фелдшер на четата), Атанас Вълканов, Иван Ангелов, Стоян Камилски, Димо Русев (Колибарски), Стоян Томов, Петко Зидаров, Михаил Даев и Савата от Варна. Герджиков прави неуспешен атентат на железопътната линия Цариград – Одрин извън революционната тракийска територия при гара Синекли на 19 февруари 1903 година.

Участва в самото въстание, като от връх Китка в Странджа предвожда група от 80 души до Василико и го освобождават, като установяват т. нар. Странджанска комуна. За съвсем кратко време турската власт из целия Странджански край е премахната с изключение на Малко Търново, турските постове покрай границата са унищожени, а гарнизоните по селата са прогонени и цялата организационна територия в района е освободена.

След поражението на въстанието се занимава с настаняването на изтеглилите се в България въстаници. Публикува статии в българския и чуждия печат, апелиращи към международната общественост за намеса в решаването на източния въпрос на Балканите. Заедно с Върбан Килифарски издава вестниците „Свободно общество“ и „Безвластие“, редактор е на вестник „Пробуда“. Работи във вестник „Балканска трибуна“, а след спирането му постъпва на работа в близкия до Народната партия вестник „Реч“.[10]

 
Кюстендил 1902 г., Баба Дона Ковачева, Марко Секулички, Гоце Делчев, Михаил Герджиков, Петко Пенчев

През 1910 г. Герджиков заедно с Павел Делирадев издава брошурата „Война или революция“, в която той се обявява против войната, стоейки на позициите на тогавашната европейска социалдемокрация.

При избухването на Балканската война в 1912 година Герджиков оглавява Лозенградската партизанска дружина на Македоно-одринското опълчение, разделена на две роти, начело с Димитър Аянов и Стоян Петров.[11] Отрядът е формиран в Бургас в края на септември 1912 година и настъпва в района на Странджа на 5 октомври. Отделението на Герджиков освобождава Василико, Ахтопол, Резово и Малък Самоков и се установява в Мидия. В началото на 1913 година отрядът е разформирован.

Мобилизиран, участва в Първата световна война, служи в Четиридесет и трети пехотен полк.

Обществена и политическа дейност

редактиране
 
Гробът на Михаил Герджиков в Централни софийски гробища
 
Паметна плоча на дома на Райна Стрезова в Копривщица, където Герджиков живее по време на интернирането му в 1921 – 1922 година
 
I. Въ Македония и Одринско: Спомени на Михаилъ Герджиковъ. II. Първиятъ Централенъ комитетъ на ВМРО.: Спомени на д-ръ Христо Татарчевъ. Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга IX, Печатница П. Глушковъ, 1927.

След войната подновява контактите си с ВМРО, но вече не играе активна роля в нея. Член е на Временното представителство на обединената бивша ВМОРО[12]. Михаил Герджиков е един от учредителите на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ) през юни 1919 г. в София. Когато през 1923 г. е извършен Деветоюнският преврат той напуска България и живее в емиграция – Цариград, Виена и Берлин (1924 – 1931 г.). Подкрепя идеята за създаване на ВМРО (обединена), но през 1928 – 1929 г. заедно с Георги Занков и група съмишленици се отцепва като националреволюционно крило. Няколко пъти се среща в Берлин с Георги Димитров. По това време той поддържа тесни връзки с Виенския център на Коминтерна и със задграничното бюро на БКП.

Участва в помирителната Цариградска конференция на ВМРО (обединена) от 1930 година и влиза в състава на ЦК като член на Задграничното бюро.[13] Но след конференцията не заминава за Берлин, където е Централният комитет, а се връща в България в 1931 г.[14]

Препитава се с журналистическа и преводаческа дейност. В навечерието и по време на Втората световна война 1939 – 1945 г. поради напреднала възраст се занимава предимно с журналистика. Сътрудничи на редица периодични издания. Макар че някои от неговите съратници участват в съпротивителното движение, Герджиков остава встрани, въпреки че поддържа връзки с тях. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година, подписва в София „Апела към македонците в България“.[15] След 9 септември 1944 г. се обръща във в. „Заря“ към своите другари от македоно-одринското движение с призив да подкрепят борбата за тържеството на новия социалистически строй. Скоро се оттегля напълно от активна публична дейност, разочарован от новите управници. През 1946 г. той категорично отказва да бъде включен в списъка на предложените за награждаване дейци от Преображенското въстание. Умира на 18 март 1947 г. в София.[16]

Около месец преди да смъртта му, Васил Коларов, формален председател на народната република, отива в дома му на ул. „6-ти септември“ № 30, за да му връчи медал. Най-високата награда по това време. Двамата са връстници, били са и в Швейцария. Познават се от Женевския кръжок. Мишел го посреща със следните думи: „Василе, ако беше Георги Димитров дошъл щях да му простя, защото е простак. Но на тебе никога. Марш!“.[17]

Съпруга на Герджиков е Янка Каневчева, преди това любима на Гоце Делчев.

Библиография

редактиране

Външни препратки

редактиране

Бележки

редактиране
  1. ↑ Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 406.
  2. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 61, 96, 108.
  3. ↑ Биография от сайта на ВМРО-БНД[неработеща препратка]
  4. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 280.
  5. ↑ Билярски, Цочо, редактор. Даме Груев. Живот и дело. Сборник, Том 2. София, Анико, 2007. с. 527 – 528. Посетен на 15 януари 2016.
  6. ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 169.
  7. ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 259.
  8. ↑ Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002. с. 406.
  9. ↑ Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  10. ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 203.
  11. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 175, 892.
  12. ↑ „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 – 1941 г.“, Колектив, ИК „Знание“, София, 1998 г., стр.72
  13. ↑ 14
  14. ↑ Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 15.
  15. ↑ Апел до Македонците во Бугарија – 1944, mk.wikibooks.org
  16. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 93 – 94.
  17. ↑ 16 декември 2018 – 70 години от погрома срещу анархистическото движение // anarchy.bg, 24 януари 2019. Посетен на 27 ноември 2022.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Михаил_Герджиков&oldid=12175591“.