Кралски дворец в Казерта

Кралският дворец в Казерта (на италиански: Reggia di Caserta) e някогашна резиденция на неаполитанските крале, която се намира в Казерта, Италия. С оглед броя на стаите (1200) той е най-големият дворец, построен през 18 век в Европа. През 1997 г. е вписан в световното наследство на ЮНЕСКО, като номинацията е обоснована с "лебедова песен на бароковото изкуство, на която са присъщи всички характеристики, нужни да се създаде илюзия за многомерно пространство".

Кралски дворец в Казерта
Обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО
В регистъра	18th-Century Royal Palace at Caserta with the Park, the Aqueduct of Vanvitelli, and the San Leucio Complex
Регион	Европа и Северна Америка
Местоположение	Италия
Тип	Културно
Критерии	i, ii, iii, iv
Вписване	1997  (21ва сесия)
Кралски дворец в Казерта в Общомедия

История

Строителството започва през 1752 г. за Карлос VII Неаполски, който работи заедно с холандския архитект Луиджи Ванвители. Когато Карлос вижда впечатляващите мащаби на двореца, той изпитва желание да изтръгне сърцето си. Седем години по-късно обаче абдикира в посока Испания и не пренощува нито нощ в двореца. Строителството е довършено за третия му син и наследник Фердинанд IV Неаполски.

Политическият и социален модел за Замъка е Версайският дворец. Въпреки неговото разположение и разноликост по същия начин е събирал и грижил за кралския двор в една масивна постройка, като социалната структура на малкия град се е противопоставяла на бароковия изглед, строго подчинен на природата. Кралският дворец в Мадрид, където Карлос израства, е проектиран от Филипо Ювара за бащата на Карлос, Филип V Испански и дворецът в Шарлотенбург служат за модели. Просторният осмоъгълен вестибюл изглежда е вдъхновен от базиликата Санта Мария дела Салуте във Венеция, а параклисът най-често е сравняван с изработения от Робер де Коте във Версай.

Необходимостта от издигането на постройката не е толкова естетическа, а цели защита при евентуална морска атака, каквато дворецът в Неапол не е осигурявал. Строителството продължава до 1780 г. и е довършено от сина на Вавители Карло. Заобикалящият ландшафт е коренно променен, като за целта самият град е изместен с 10 км, за да се осигури работна ръка в близост до двореца. Проектът за 20-километрова паркова алея обаче не се осъществява.