Михаил Добромиров
Михаил Добромиров e мирски свещеник и архиерейски наместник на Софийско-Пловдивската архиепархия през XVIII век.
| Михаил Добромиров | |
| български духовник | |
| Роден |
1692 г.
|
|---|---|
| Починал | |
| Религия | Католическа църква |
Биография редактиране
Михаил Добромиров Райков е роден в село Калъчлии (днес кв. Генерал Николаево на град Раковски) през 1692 г.[1]. Завършва образованието си през 1715 г. в град Фермо, Италия. Ръкоположен за свещеник от софийския архиепископ Павел Йошич на 28 октомври 1716 г. Той обслужва католиците в Пловдивско, София, Стара Загора и онези, които се намирали на едно разстояние от около 15 дни път. Архиепископ Йошич го задължил два пъти в годината да посещава поверените му населени места. През 1717 г. избира за свое седалище родното си село Калъчлии. След смъртта на архиепископ Павел Йошич (на 6 юли 1719 г.) със заповед от 7 май 1720 г. на Добромиров са дадени от Конгрегацията права на викарий на Софийския диоцез. В практиката на католическата църква това означавало почти сигурно назначение на вакантната длъжност.[2]
През декември 1721 г. неочаквано за софийски архиепископ бил назначен Марко Андрияши от Дубровник, дотогава епископ на Никополската епархия. През 1721 г. Андрияши предприема обиколка из епархията. Тя е разделена на две мисии: Калъчлииска („долните села“) и Даваджовска („горните села“). Към Калъчлииската мисия се числят: Калъчлии, Балтаджии, Пловдив, Ямбол, Стара Загора и София. През 1723 г. по заповед на архиепископа, Добромиров заминава за Белене, където е имало остра нужда от свещеници, като обслужва и католиците в Русе. На негово място от Даваджово е изпратен Петър Милош.
Поради войните с Австрия, във втората половина на 20-те години на ХVIII век били предприети повсеместни гонения срещу католическото духовенство, над което винаги тегнели подозрения на турските власти за сътрудничество със западните врагове на империята. Архиепископ Андрияши и подведомственото му духовенство били принудени да напуснат и да се установят в Рагуза, Далмация. Задърският епископ съветва Конгрегацията на първо време да изпрати в Пловдивско само Добромиров, умен и деятелен човек достоен дори за епископ. Той моли Конгрегацията да отпусне 40 шкуди, тъй като бил беден и лишен от облекло, както и за големите пътни разходи.[3]
Като имперски поданик през 1729 г. отец Добромиров се завръща в епархията в качеството си на архиерейски наместник. През октомври 1729 г. пристига и помощникът му Никола Теодоров, който обслужва павликянските села западно от река Гьопса („горните села“).
През 1737 г. в Пловдивско идва нов помощник – Никола Бошкович – братовчед на епископа Марко Андрияши. По това време Османската империя е във война с Австрия. В едно писмо от пролетта на 1738 г., написано от Бошкович и Добромиров, те пожелават победа на християнското оръжие над неверниците. Писмото е било адресирано до двама техни познати в Цариград. Писмото попаднало в турски ръце. Двамата - Михаил Добромиров и Никола Бошкович - са осъдени като „шпиони“ и обезглавени на 22 април 1738 г. в Одрин.[2]
В началото на юни 1921 г. Окръжният съвет в Пловдив прави предложение родното му село да се преименува на село Добромирово.[4] Но предложението не е прието. На 21 май 2012 г. в град Раковски е открит и осветен паметник на отец Михаил Добромиров.[1] Най-дългият булевард в град Раковски носи неговото име.
Сведения от Добромиров в енорийска книга редактиране
Добромиров сам отбелязва в енорийската книга на Силджиково, че Конгрегацията за да помогне на пловдивските католици го изпраща с права, които се дават на епископ, временно като апостолически администратор за цялата Софийска епархия. В същата книга, Добромиров изброява и енориите от които се състои епархията. През октомври 1729 г. пристига и помощникът му Никола Тодоров, на когото поверил обслужването на Дуванлии, Даваджово, Силджиково и Хамбарлии. В тоя списък на селата-енории няма имената на Калаброво, Хаджиево и Караманово, за които се говори в докладите на мисионерите през ХVІІ в. Най-вероятно павликяните от тези села са се преселили другаде. Някои са се върнали през Балкана в Северна България, а други са се отправили към Пловдив и Калъчлии. От списъкът на Добромиров четем и за 3 нови селища:Алифаково, Бейкьово и Доганжи.[3]
Михаил Добромиров намерил своите павликянски енории пак в това първобитно и бедно състояние, в което се намирали те и през ХVІІ в. Нямало нито църква, нито параклис, нито постоянен олтар, богослужението ставало в частни къщи, доколкото се намирали подходящи. Павликяните продължавали да поддържат старият календар заедно с православните. Добромиров, който е също павликянин, не само че не се заел да премахне този календар, но и сам се водил по него в кръщелните книги. Той започва редовно записване в една енорийска книга всички кръщенета, бракове и погребения. Постарал се да събере по-стари данни, доколкото се намирали още разпръснати на отделни тетрадчици или листове започнал в началото на ХVІІІ в. през 1703 г. когато бил свещеник в Даваджово отец Михаил Илиев от Босна.
По въпроса за етнографския си характер, при южните павликяни са интересни многобройните лични и семейни имена в тази най-стара книга, които са чисто български. Първото записано от отец Илиев кръщение е на 17 януари 1703 г., следващото е на 4 февруари. Същия ден кръстил и второ дете. На 24 февруари билa кръстенa дъщерята на Неделя Банкова; на 28 март – дъщерята на Геша Драгоева (дадено и било име Божана). На 29 март бил кръстен синът на Георги Дуванлията с името Васил…
Източници редактиране
- ↑ а б В ПАМЕТ НА ОТЕЦ МИХАИЛ ДОБРОМИРОВ // Архивиран от оригинала на 2017-10-14. Посетен на 2017-10-13.
- ↑ а б Свещеници, родени в Ген. Николаево, архив на оригинала от 13 октомври 2016, https://web.archive.org/web/20161013131512/http://catholic-rk.com/?page_id=8, посетен на 24 ноември 2016
- ↑ а б СОФИЙСКО-ПЛОВДИВСКИ ЕПИСКОПИ СЪС СЕДАЛИЩЕ ФИЛИПОПОЛИС (ПЛОВДИВ)
- ↑ в-к „Борба“, бр.86 от 16 юни 1921 г.
| Марко Андрияши (архиепископ) |
→ | архиерейски наместник на Софийската епархия (1729 – 1738) |
→ | Никола Радовани (архиепископ) |