Арабско завоюване на Иберийския полуостров

Арабско-ислямското (срещано и като мавърско) завладяване на Иберийския полуостров е военна кампания на нахлуващи от Африка арабски и берберски племена, предвождани от Умаядски военачалници, на територията на Пиренейския полуостров в периода от 711 до 788 г.

Арабско завоюване на Иберийския полуостров
Арабски завоевания
The battle of Guadelete.jpg
Информация
Период 711 – 788 г.
Място Пиренейски полуостров;
Франция
Резултат Унищожаване на Вестготското кралство;
установяване на независим Кордобски емират начело с Абд ал-Рахман I
Страни в конфликта
Умаядски халифат Вестготско кралство
Flag of France.svg Франция
Франкска империя
Командири и лидери
Муса ибн Нусаир
Тарик ибн Зияд
Абд ал-Азиз
Родерих
Flag of France.svg Карл Мартел
Пипин Къси

По време на управлението на халиф Ал-Уалид I от династията Умаяди, през април или май 711 г. ислямски войски, съставени предимно от бербери от Северна Африка и предвождани от Тарик ибн Зияд, прекосяват Гибралтарския пролив. След като побеждават вестготите на Родерих в решителната битка при Гуадалете през юли, Тарик получава подкрепления от страна на своя командир Муса ибн Нусаир и продължава похода си на север. Към 717 г., арабско-берберските войски пресичат Пиренеите и навлизат в Септимания. Те продължават да завземат територии в Галия до 759 г. В резултат на нахлуването е унищожено Вестготското кралство и е установен независим Кордобски емират начело с Абд ал-Рахман I (управлявал 756 – 788 г.), който завършва обединението на ислямските територии на Иберийския полуостров, които получават името Андалус. Тази кампания бележи най-западната точка на разширение на Умаядския халифат и на исляма в Европа.

ПредисторияРедактиране

Всъщност още преди това нахлуване берберите многократно са нахлували в южната част на Иберийския полуостров. От тях произлиза и името на завоевателите, популярно сред европейците – маври.

Във втората половина на VII век византийските крепости в Северна Африка се огъват една след друга пред мощния натиск на арабските завоевания. Картаген е превзет през 698 г. През 705 г. ал-Уалид I (al-Walīd I), шестият халиф на Умаядите, назначава Муса ибн Нусаир за наместник на запад; той анексира цяла Северна Африка на запад до Танжер и постига напредък в разпространението на исляма сред местното население. От друга страна, с възкачването на престола на Родерих през 709 г. Толедското кралство изпада във вътрешна криза, прераснала в междуособици. Наследниците на сваления след преврат предишен крал Витица бягат със своите привърженици в Магреб – в близост до Сеута. Християнският владетел на Сеута граф Юлиян Сеутски постига споразумение с Муса да го подкрепи във войната срещу узурпатора Родерих.

Ход на военните действияРедактиране

 
Основни посоки на завладяването

През април или май 711 г. ислямски войски, съставени предимно от бербери от Северна Африка и предвождани от Тарик ибн Зияд, прекосяват Гибралтарския пролив и навлизат на европейския континент. В битката при Гуадалете на 19 юли 711 г. вестготите на Родерих са разбити, включително и поради масово дезертьорство от бойното поле. Вместо да се завърне в Африка, Тарик напредва на север и превзема Толедо, унищожавайки остарялата вестготска военна машина.[1] Част от вестготите успяват да се оттеглят на север от Пиренеите във Франкската държава. Тарик презимува в Толедо, а на следващата година Муса начело на нова армия навлиза и след дълга обсада превзема Мерида. Той достига Толедо през лятото на 713 г. Оттам напредва в посока североизток, превземайки Сарагоса и покорявайки страната на север до Пиренеите; след това продължава на изток. В края на лятото на 714 г. Тарик и Муса са извикани в Дамаск от халифа, към този момент единствените незавладени територии на полуострова остават част от Астурия и страната на баските.

Бързият успех на завоевателите може да се обясни с липсата на консолидирана съпротива от страна на местното население, което намира подслон основно в централната планинска част на полуострова. Съпротивата му е слаба, като завоевателите намират подкрепа сред съществуващото еврейско малцинство, което е тормозено при управлението на вестготите. Освен това завоевателите водят политика, която е по-благоприятна от тази на вестготите: налозите не са така тежки; крепостните селяни, които приемат исляма, получават свобода (mawālī; ед.ч.: mawlā – мюсюлмани, които не са араби) и покровителството на местния владетел-арабин; а евреите получават равни права с християните. Така в мюсюлманска Испания се оформя нова социална структура на обществото: арабите са управляващата класа; под тях са берберите, чиято численост и влияние нараства през следващите векове поради постоянния им приток от Африка; следва местното население, избрало да приеме исляма (musālimah – ислямизирани) и техните потомци мувалади, като мнозина от тях са също така mawālī (ползват се с покровителството на владетел-арабин) или са от берберско потекло. Тази група формира болшинството от населението, тъй като през първите три века населението има социална и икономическа мотивация да приеме исляма. Най-отдолу в социалната йерархия са християните и евреите, които са избрали да запазят вярата си, но техният брой намалява с времето. Има и малка група роби (Ṣaqālibah) – пленници от север или други европейски страни и черни роби и наемници.[2]

През 719 г. маврите пресичат Пиренеите и са пред Тулуза, а през 720 г. – по долината на Рона във Франция. В новите си владения, в началото Омаядите правят редица отстъпки, явно желаейки да привлекат на своя страна местното християнско население. След похода си до Мурсия, Абд ал-Азиз подсигурява създаването на т.нар. Теодемирово кралство, което просъществува до 740 г.

Съвсем скоро след нашествието християните оказват съпротива в битката при Ковадонга през 722 г., в която печелят първата си значителна победа. Така се слага началото на многовековен процес по възвръщане на териториите – Реконкистата. Междувременно нашествието на арабите в Западна Европа достига до брега на Лоара и е окончателно спряно след поражението им от войската на Карл Мартел в битката при Поатие през 732 г.

През 759 година франките, водени от Пипин Къси, прогонват арабите от Нарбон, завладян от тях през 719 г., и ги преследват чак до Пиренеите. Отгласът от сраженията между франки и мюсюлмани, заедно с прославяната битка при прохода Ронсево (778 г.), в която са убити много знатни франки, лежат в основата на множество епични песни, написани две-три-столетия по-късно, сред които изпъква Песен за Роланд.

ИзточнициРедактиране

  1. Кортасар 2005, с. 116.
  2. Spain. // Encyclopedia Britannica. Посетен на 13 януари 2020. Muslim Spain: The conquest (на английски)

ЛитератураРедактиране