Наставка
Наставката (лат. суфикс) е част от думата, морфема, която стои след корена и променя лексикалното и/или граматическото значение на думата.[1]
Примери за промяна на лексикалното значение:
- учител, огнен, публикувам, братски.
Наставките могат да променят не само лексикалното, но и граматическото значение на думата. Например наставката –ва придава несвършен вид на глаголите:
- река — реквам;
- хукна — хуквам.
Наставката –н образува глаголи от свършен вид:
- седна, легна, мина.
При глаголите се използват и други наставки: –ува, –ява (–ева), –ира, –изира и т.н.:
- векувам, лагерувам, спортувам, танцувам;
- заболявам, оздравявам, заклевам;
- адресирам, лакирам, шокирам;
- тиранизирам, характеризирам.
Наставките –ен, –ист, –ск, –ат, –ов и –ев произвеждат прилагателни имена:
- народен, сънен, златен, сребърен, огнен, боен;
- лъчист, златист, сребрист, обемист, породист;
- съседски, детски, царски, селски, стопански;
- крилат, чудноват, похват;
- орехов, черешов, елхов, розов, гроздов;
- царев, лицев, слънчев.
Наставките –ист и –ен могат обаче да произвеждат и съществителни имена:
- багерист, журналист, икономист, машинист;
- изгрев, посев.
Наставките –тел, –ар, –яр, –ач, –джия образуват съществителни имена за деятели:
- предпазител, владетел, заместител, нападател;
- лекар, стругар, златар, печатар;
- огняр, ладияр, леяр;
- носач, шивач, продавач;
- бояджия, тютюнджия.
Обаче наставките –ар и –яр произвеждат съществителни имена не само за деятели:
- сухар, буквар;
- формуляр.
Формативите –не и –ние (съставени от наставка и окончание) служат за образуване на отглаголни съществителни:
- горене, ходене, бягане, пълзене;
- творение, утешение, приближение, съединение.
Вижте също Редактиране
Източници Редактиране
- ↑ Петър Пашов, Практическа българска граматика, София, 1989, стр. 48.