Никола Николов (офицер)
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Никола Николов.
Никола Матеев Николов е български офицер, полковник от кавалерията, служил в 10-и конен полк и 3-та конна бригада по време на Втората световна война (1941 – 1945).
| Никола Николов | |
| български офицер, полковник | |
 | |
| Звание | Полковник |
|---|---|
| Години на служба | 1926 – 1947 |
| Род войски | Кавалерия |
| Битки/войни | Втора световна война |
| Награди | За военна заслуга „Свети Александър“ Военен орден „За храброст“ |
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | 1 декември 1902 г. (стар стил)
|
| Дата и място на смърт | |
| Погребан | Централни софийски гробища, Парцел 52 |
Биография
редактиранеНикола Николов е роден на 1 декември 1902 г. в гр. Свищов. Завършва Търговската гимназия в родния си град. През 1926 г. завършва Военното на Негово Величество училище в 45-и випуск, на 6 септември е произведен в чин подпоручик и е зачислен на служба в 9-а жандармерийска конна група. На 20 декември 1927 конната група е преименувана на 9-и конен полк и през 1928 г. подпоручик Николов е преназначен на служба в него.[1] На 21 октомври 1929 е произведен в чин поручик, а през 1935 г. е назначен на служба в Лейбгвардейския конен полк.[2] Същата година на 3 октомври е произведен в чин капитан. В началото на 1939 г. капитан Никола Николов е назначен за командир на ескадрон от 10-и конен полк[3]. По-късно същата година е назначен за интендант на Държавната военна фабрика в Казанлък[4].
Втора световна война (1941 – 1945)
редактиранеПо време на Втората световна война (1941 – 1945) капитан Николов продължава службата си в Държавната военна фабрика в Казанлък до 1942 г., когато отново е на служба в 10-и конен полк. През 1943 г. е назначен на служба в 3-та конна бригада, като на 6 май 1943 г. е произведен в чин майор. През 1944 г. е началник-щаб на 10-и допълващ ескадрон в гр. Шумен, същият дивизион в който се случва самоубийството на подпоручик Петър Добрев Петров, дежурен по полк на 9 септември 1944 г., отказал да предаде оръжието си на съветското военно командване[5]. От октомври 1944 г. участва в активни бойни действия във войната срещу нацистка Германия в състава на Трета конна бригада.
След края на войната от 1945 г. майор Николов служи към Военното училище, след което от същата година е началник-щаб на Гвардейския конен дивизион, като на 9 септември 1945 г. е произведен в чин подполковник. От 1946 г. подполковник Николов е на служба в Кавалерийския отдел, като същата година е назначен за началник-щаб на Конната дивизия. През 1947 г. поема командването на учебно-представителния дивизион, а по-късно същата година е уволнен от служба с чин полковник. След чистката на царските офицери в армията от 1947 г. и последващата забрана те да бъдат назначавани на държавна работа[6], работи като счетоводител в ТПК „Пещострой“.
Полковник Никола Николов умира на 2 юни 1986 г. в София и е погребан в Софийските централни гробища.
Семейство
редактиранеПолковник Никола Николов е женен за Петрана Найденович (дъщеря на Главния аптекар на Царство България Александър Найденович) и има 2 дъщери.
Военни звания
редактиране- Подпоручик (6 септември 1926)
- Поручик (21 октомври 1929)
- Капитан (3 октомври 1935)
- Майор (6 май 1943)
- Подполковник (9 септември 1945)
- Полковник (1947)
Награди
редактиране- Военен орден „За храброст“, II степен
- Народен орден „За военна заслуга“ IV степен
- Орден „Св. Александър“ IV степен
- Медал „За Победата над Германия във Великата Отечествена Война“ (СССР)
Образование
редактиране- Търговска гимназия в Свищов
- Военно на Негово Величество училище (до 1926)
Бележки
редактиране- ↑ Министерска заповед № 22б от 1928 г.
- ↑ Министерска заповед № 135 от 1935 г.
- ↑ Министерска заповед № 18 от 1939 г.
- ↑ Министерска заповед № 73 от 1939 г.
- ↑ Войнов, Б., „Подпоручик Петров“, София, 2014, „Пропелер“, ISBN 978-954-392-249-9
- ↑ Панайотов, Ф. България 20 век: Алманах. София 1999, Книгоиздателска къща „Труд“, ISBN 954-528-146-4, стр. 227
Източници
редактиране- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 341.