Никола Стойнов
Никола Павлев Стойнов е български анархист, учител и обществен деятел, участник в учредяването на БЗНС.[1]
| Никола Стойнов | |
|---|---|
| български анархист, учител и обществен деятел | |
| Роден |
19 декември 1862 г.
|
| Починал | 4 февруари 1964 г.
|
Никола Стойнов е роден на 19 декември 1862 г. в град Шумен (Дивдядово).[1] Произхожда от селско семейство, преселници в града, но запазили връзката си със земята. Като ученик сава свидетел на освобождението на града от турско робство. Посрещането руските войски и руската реч го впечатляват и той научава руски език. По-късно научава и френски език. Два езика на които си доставя анархистическа литература.[2]
През 1882 г. завършва едногодишен педагогически курс в Шумен и веднага е назначен за учител в града. След това учителства в Силистра, Варна, село Иланлък, Велики Преслав, отново се връща в Шумен. До пенсионирането си учителства в шуменското село Дивдядово. Често е уволняван поради възгледите и дейностите му.[2]
Навсякъде, където служи на народното дело, се изявява като общественик, критик на изостаналостта в различните области, борец против „духовната тъмнота“. Призовава и работи за реформи в образованието и в обществото като цяло. През 1895 г. написва, издава и разпраща две възвания до всички български учители. В едното от тях („Гарантиране правата и свободите на учителя, особено като деятел в обществото“ от 1 май 1895 г.) прави изводи и дава препоръки, които и сега звучат актуално: „Дейността на един истински народен учител трябва да е в училище и извън училището, в обществото. Интересите на образованието стоят по-високо от личните и партийни интереси! Кариерата на учителя е не само педагогическа, азбучна, но и обществена. Учителите са ръководители не само на подрастващото поколение, но и свещен светилник в мрака на обществено-политическото заблуждение и предразсъдъци. Ето защо ролята на учителя по необходимост е двойна – педагогическа в училището и обществена в живота“.1 В „Материалното положение на основния учител и начинът за подобрението му“ дава съвети за промени.2 В последното учителско назначение – в с. Дивдядово – води вечерни курсове за ограмотяване на възрастни и извършва голяма читалищна дейност.[2]
Никола Стойнов поддържа разнородна обществена дейност, но винаги е съвестен човек, съпричастен към проблемите на хората, толерантен, незлоблив, кротък, без командирска дарба. Взима участие в провеждането на Първия Учителски събор в Казанлък през 1893 г., който основава Българския учителски съюз.[3] От месец февруари 1897 г. започва да издава във Варна вестник „Учителско движение“ – негов и на съмишлениците му орган. Като убеден антимилитарист и пацифист отказва да служи в армията и за това е тикнат в русенския затвор. Твърд противник на правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов, за които се произнася че са „диктатори и тирани“. Свидетел е на Дуранкулашките събития (съпътствани с полицейски произвол и зверства над селското население, протестиращо срещу данъка десятък), защитава селяните в серия от свои статии. В тях посочва на първо място невежеството и ниската грамотност на управляващите и призовава за повишаване на грамотността и ликвидиране на неграмотността като средства за борба с експлоатацията на едрия капитал. През 1907 г. под редакцията на Михаил Герджиков излиза вестник „Свободно общество“, на който сътрудничи заедно с Буйнов, Блъсков и Върбан Килифарски.[4] През 1909 г., издава книгата „Положението на земеделеца и нуждите му от образование“ и отново препоръчва „обвързването на земеделския труд с науката и знанията“.[2] Никола Стойнов заедно с Върбан Килифарски създават първия синдикат на селяните във Варна, който в сътрудничество с някои социалисти по-късно се преобразува в Земеделски съюз.[3]
В безвластническото движение участва от ранна възраст, като е и добре запознат, в оригинал на френски и руски език с анархистка литература. Членува във Федерацията на анархо-комунистите и участва в нейните сбирки и акции. На Петия Ямболски конгрес през 1923 г. е и най-възрастният сред взелите участие делегати С ентусиазма и ерудираността си заразява и други младежи, включително и собствения си син. Включен е в „Азбучен указател на анархистите в България“ на Дирекция на полицията в София, отдел Държавна сигурност (8 декември 1926 г.) В Държавен архив – Шумен е запазен списък на анархисти, изготвен от Шуменско околийско полицейско управление до Дирекция на полицията – София, с дата 30 октомври 1931 г. В него името на Стойнов и на сина му Павел са сред имената на четиринадесет анархисти от Шумен.[2]
След победата на „социалистическата революция“ на 9 септември 1944 г. Никола Стойнов не е сред поддържниците на новия режим и логично остава настрана от властта. Отказва членство в партията, постове, ордени и медали. Когато е заплашван с концлагер и затвор не се отказва от идеалите си. На преклонна деветдесетгодишна възраст през 1955 г. започва да списва свой ръкописен бюлетин, разлепян по стените на съседи, раздава го на приятели, оставя го по маси в кафенета.[2]
Безвластникът Никола Стойнов умира на 4 февруари 1964 г. За смъртта му няма съобщение дори в местната преса. Запомнящи са думите на Димо Казасов: „Днес хора като Никола Стойнов са голяма рядкост. Те дори са станали мечта. Той не беше лидер на партия, нито се занимаваше с партизанщина. Остана само народен учител“.[2]
ИзточнициРедактиране
- ↑ а б Календарь ФАБ. // anarhia.club. Посетен на 10 февруари 2023.
- ↑ а б в г д е ж Кънчев, Красимир. Никола Стойнов – учителят анархист от Шумен. // anarchy.bg, 9 януари 2010. Посетен на 10 февруари 2023.
- ↑ а б Хаджиев, Георги. История на анархизма в България. // ru.theanarchistlibrary.org. Посетен на 10 февруари 2023.
- ↑ Разград като анархистки център. // ekip7.bg, 17 септември 2019. Посетен на 10 февруари 2023.