Вижте пояснителната страница за други личности с името Петър Пенчев.

Петър Бенев Пенчев е български учен-физик, професор, един от пионерите в международен план в областта на естествената радиоактивност и създател на българската ядрена физика. Посвещава живота си на изследванията на радиоактивността на българските води (минерални, сондажни и други) и съпровождащите ги природни газове. Разработва нови методи и апарати за изследване на радиоактивността на термалните извори, както лабораторно, така и на място. Създава нов тип леснопреносими електрометри, както и нова методика за градуиране на уредите за измерване на радий и др., оригинална методика на събиране, съхранение, извличане и за количествено и за качествено определяне на радиевата еманация, за еталониране на апаратурата за измерване на радий и др.[1]

Петър Пенчев
български физик
Роден
Починал
1956 г. (82 г.)
Учил вСофийски университет
Научна дейност
ОбластФизика
Учил припроф. Порфирий Бахметиев
проф. Пиер Кюри
проф. Йоханес Щарк
Работил вСофийски университет "Св. Климент Охридски"
Семейство
ДецаНикола Пенчев (химик)

Резултатите от изследванията му са фундаментален принос към развитието на балнеологията в България.

Лауреат на Димитровска награда за наука (1953 г.).

Биография и научна дейност

редактиране

Петър Бенев Пенчев е роден на 18 януари 1873 г. в с. Гъбене, Габровски окръг, в бедно семейство на ковач. Основното си образование завършва в родното си село с отличен успех, което дава основание през 1884 г. общината да отпусне средства за продължаване на образованието му в петокласното училище в Севлиево. От 1889 до 1891 г. учи в държавната реална гимназия в Сливен. Средното образование завършва също с отличен успех.

През 1891 г. се записва за редовен студент в Естественонаучния клон на физико-математическия отдел на Висшето училище в София (по-късно Софийски университет) по специалност „Химия и физика“. Слуша лекции по магнетизъм и електричество при проф. Порфирий Бахметиев и още като студент съвместно с него публикува 2 статии в изданието на Санкт-Петербургския университет (1894 г.). През същата година завършва Висшето училище с отличен успех[2].

През 1894 г. преподава в Казанлъшкото педагогическо училище. От 1895 до 1907 г. е асистент по физика във Висшето училище при проф. Бахметиев. През 1896 г. е командирован във Виена за усъвършенстване на изследванията му върху земния магнетизъм. В периода 1904 – 1906 г. специализира в Сорбоната (Париж) при Нобеловия лауреат проф. Пиер Кюри и в Гьотинген при Нобеловия лауреат проф. Йоханес Щарк. Специализацията на П. Пенчев при проф. Пиер Кюри затвърждава дефинитивно интереса му към радиоактивните явления. Усвоява методиката на радиоактивните изследвания и насочва и определя еднозначно научните си интереси в областта на естествената радиоактивност до края на живота си. Посвещава се на изследванията на българските води (минерални, сондатни и изворни) и съпровождащите ги природни газове. Разработва нови методи и апарати за изследване на радиоактивността на минералните води и газове (лабораторно и в теренни условия), като лично работи на самите извори в цялата страна. Създава нов тип леки преносими електрометри, нова методика за градуиране на уредите, оригинални методи за събиране, съхранение, извличане и количествено определяне на радиевата еманация за еталониране на апаратурата за измерване на радий и пр.

Пръв в България говори за теорията за относителността на Айнщайн и през периода 1920 – 1923 г. изнася редица университетски лекции на тази тема.

От 1914 до 1923 г. е доцент по експериментална физика.

От 1923 до 1938 г. заема длъжност професор ръководител на катедрата по експериментална физика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (първият от български произход) до пенсионирането си.

От 1948 до 1956 г. е нещатен научен сътрудник във Физически институт на БАН

Сред неговите ученици и сътрудници са проф. д-р Елисавета Карамихайлова и академик Георги Наджаков.

Родоначалник на научната „династия“ Пенчеви – три поколения български професори, заедно със сина му член-кор. на БАН проф. дхн. Никола Пенчев (химик) и внучката му проф. дгмн Елка Пенчева (хидрогеохимик).[3]

Починал на 19 март 1956 г. в София.

Лауреат на Димитровска награда за научните му постижения и трудове върху радиоактивността на минералните и студени извори в България (1953 г.)

Орден " Св. Александър" IV-та степен (1929 г.) и ордени за граждански заслуги.

Източници

редактиране
  1. Димитрова Симова, Параскева. Бележити български физици: Биограф. очерци. София, Народна просвета, 1981. с. 35 – 41.
  2. Люба Дашовска, Пенка Лазарова. БЪЛГАРСКА СЛЕДА В НАУКАТА. Учени от Софийския университет „Свети Климент Охридски“. София, Брошура на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, 2008. с. 24.
  3. Национален политехнчески музей, Специално издание на Съюза на учените в България, Людмила Маринова. Научната династия Пенчеви // Homo Sciens. 2006. с. 2.