Първият балкански съюз е система от съюзни договори, сключени 60-те години на XIX век между балканските християнски държави срещу Османската империя. Опекун на съюза е Наполеон III, който по стара изпитана френска рецепта е защитник на идеята за балкански национализъм и насърчава Сърбия и Гърция да изградят съюзи и да подкопаят османското влияние в региона.[1][2] Франция планира да реши Балканския източен въпрос чрез събиране на всички балкански славяни, включително българите, около Сърбия като техен стълб.[3] Това е не само неофициално предложено от френски дипломати през 1861 г., но и официално предложено в Санкт Петербург през 1867 г.[4] Създаването на балкански съюзи е подкрепено и подпомогнато от Русия, защото съответства на нейната политика за насърчаване на балканското единство, и като опит за разбиване на статуквото на Парижкия мир от 1856 г.

Френска карта на Балканите от 1862 г. Автор: Адолф Тиер.

Мотиви редактиране

Първият балкански съюз е изграден от сръбската дипломация в лицето на княз Михаил Обренович и министър-председателя Илия Гарашанин.[5] Стремежът на Михаил е да създаде и оглави голяма южнославянска държава за сметка на османски владения.[6] На този проект откликва част от революционно настроената българска емиграция, която разчита на сръбска подкрепа за освобождението на България.[7] Мотивите на Гърция за сближение със Сърбия са свързани с избухването на Критското въстание през 1866 и опасността от война с Османската империя, за която Атина е военно и финансово неподготвена. Поради неподготвеността на Гърция и Румъния и материалната зависимост на българи и черногорци, осъществяването на общата цел – унищожаване на османското господство на Балканите – зависи преди всичко от Белград. На свой ред, Михаил и Гарашанин разчитат на руска подкрепа за дипломатическо изолиране на Османската империя и за подготовка на съвместни военни действия на балканските държави и народи.[5] Русия подкрепя начинанието като изпраща в Белград пари, оръжие и офицери и насърчава българи и албанци за съюз със сърбите. Така Петербург се стреми към ликвидиране на последиците от Кримската война и Парижкия договор от 1856 година и към контрол върху Проливите чрез изграждане на балканска конфедерация от приятелски настроени държави.[8]

Съюзни договори редактиране

Между Сърбия и Черна гора редактиране

През септември 1866 година владетелите на Сърбия и Черна гора се договарят да подготвят обща война срещу Османската империя, която трябва да бъде предшествана от въстания в османските територии. Срещу материална помощ от Белград черногорският княз Никола се задължава да съгласува антиосманските си действия със сръбската страна. Договорът предвижда и обединение в обща държава начело с Михаил Обренович в замяна на материални привилегии за княз Никола.[9]

Преговори с албанците редактиране

За да осигури допълнителна подкрепа на Сърбия при евентуален въоръжен конфликт с Османската империя, през лятото на 1866 година руският посланик в Истанбул Николай Игнатиев убеждава албански водачи да се свържат с Михаил Обренович. Един от тях – Джелал паша, получава руски субсидии, за да въоръжи сънародниците си срещу Високата порта.[8]

Сътрудничество с българите редактиране

От средите на българската емиграция Добродетелната дружина подкрепя в началото на 1867 година идеята за създаване на сръбско-българска държава под политическото и военното ръководство на сръбския княз. Преговори между пратеници на Дружината и Гарашанин през май същата година водят до създаване на Втората българска легия.[9]

Между Сърбия и Гърция редактиране

Сръбско-гръцкият съюз е подписан на 26 август 1867 година. С него е поставен конкретен срок за начало на войната срещу Османската империя – март 1868 година. Дотогава Сърбия трябва да подготви 60-хилядна армия, а Гърция – 30 хиляди бойци и флот. Съюзниците си поставят за цел пълното освобождение на всички християни в Европейска Турция и на егейските острови, оставяйки уточнението на бъдещите граници на по-късен етап. Сърбия си запазва правото върху Босна и Херцеговина, а Гърция се стреми към анексия на Крит, Епир и Тесалия.[9]

Между Сърбия и Румъния редактиране

Последен, през януари 1868 година, е сключен сръбско-румънският договор. В хода на преговорите на Михаил Обренович е предложена подялба на българските земи след премахването на османската власт, като румънското правителство запазва за себе си земите на север от линията РусеВарна. Окончателният договор не съдържа такава клауза, а условия за разширяване на двустранната търговия и румънски неутралитет в случай на сръбско-турска война.[9]

Разпадане редактиране

Засилването на Сърбия застрашава интересите на Австрия. Макар и отслабена от поражението в австро-пруската война, Виена се противопоставя успешно на Балканския съюз. Използвайки френските опасения от засилването на Прусия, през август 1867 Австрия сключва съглашение с Франция за противодействие на общо въстание и руско нахлуване на Балканите. Заради опасения от австрийско нахлуване в Босна, същата есен руската страна предлага и прокарва декларация на Великите сили за ненамеса в турските дела. В началото на 1868 тя предупреждава българи, сърби и гърци, че в случай на въстание ще могат да разчитат само на морална поддръжка.[10] В същото време Австро-Унгария успява да разколебае Михаил Обренович с обещание да му даде Босна и Херцеговина. Сръбско-руските отношения се влошават след падането на Гарашанин от власт през есента на 1867.[9] Поражението на Критското въстание и неуспехите в църковната борба с българите подтикват Гърция към помирение и сближение с османското правителство. Балканският съюз се разпада окончателно след убийството на Михаил Обренович през май 1868. Наследникът на Михаил – княз Милан, подема австрофилска политика.[6]

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. Reid 2000, с. 309.
  2. Заб. Френската политика е реминисценция на стария Френско-османски алианс.
  3. Popović 1940, с. 111: "Француски план за решење источног питања на Балкану узимао је Србију као стожер око кога је требало да се окупе сви балкански словенски народи, дакле и Бугари."
  4. Popović 1940, с. 111: "То се види не само индиректно из споменутих наговештених планова њених дипломата из 1861 него и из једног формалног предлога који је она ставила у Петрограду 1867."
  5. а б Йовановић, Слободан. Друга влада Милоша и Михаила. Београд, Издавачка књижарница Геца Кона, 1933. Посетен на 12.10.2013.[неработеща препратка] Стр. 347-353
  6. а б Stavrianos, Leften. The Balkans Since 1453. C. Hurst & Co. Publishers, 2000. ISBN ISBN 1-85065-551-0. Стр. 394-396
  7. Хевролина, В. М. Российская дипломатия и балканский вопрос во второй половине 60-х годов XX века: стратегия и тактика (Във: Отечественная история, 2005, №1, с. 39-56. 2005. Стр. 47-48
  8. а б Хевролина 2005, стр. 43, 47-48
  9. а б в г д Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 1. София, 2001. Първият балкански съюз (посетен на 12.10.2013)
  10. Хевролина 2005, стр. 50-51