Балкански съюз

антиосманска военна коалиция
Вижте пояснителната страница за други значения на Балкански съюз.

Балканският съюз е антиосманска военна коалиция, формирана в навечерието на Балканската война от България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Технически съюзът е оформен с двустранни договори на България със Сърбия (29 февруари 1912) и Гърция (16 май 1912), с които се солидаризира и Черна гора. През октомври 1912 съюзниците повеждат бойни действия срещу Османската империя и бързо завоюват почти всичките ѝ европейски владения. Неразрешените териториални противоречия обаче пораждат напрежение помежду им, което се засилва още след първите военни успехи. Балканският съюз се разпада окончателно с избухването на Междусъюзническата война през юни 1913.

Български войски, 1912

Създаване на Балканския съюз

редактиране

Предпоставки

редактиране

Отслабването на Османската империя през XIX век води до появата на независими национални държави върху части от бившите ѝ владения на Балканите. Тези държави – Сърбия, Гърция и България, се борят да придобият нови територии от империята, за да си осигурят национално обединение и икономически просперитет. Поотделно обаче те нямат сили да постигнат успех (сърбите търпят поражение в Сръбско-турската война през 1876, а гърците – в Гръцко-турската война от 1897, като последните я губят за месец и 2 дни и дори им са отнети територии в Тесалия).[1] Допълнителна пречка е Берлинският договор, с който големите европейски държави (Русия, Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция и Италия) гарантират териториалното статукво, създало се на Балканския полуостров след Руско-турската война от 1877-1878.

Сериозен опит за антиосманска коалиция – така нареченият Първи балкански съюз, е направен още през 60-те години на XIX век по инициатива на сръбския княз Михаил Обренович.[2] След възстановяването на българската държава (1878) Белград и Атина са принудени да съобразяват с нея плановете си за териториално разширение. В началото на 90-те години гръцкият политик Харилаос Трикупис се опитва да обедини Гърция, Сърбия, България и Румъния в съюз срещу Османската империя, но планът му за подялба на Македония е отхвърлен от кабинета на Стефан Стамболов, дори уведомил Високата порта за предложението на следващия ден след като Трикупис напуска България. Сходни предложения от сръбска и гръцка страна са отхвърлени от България през 1897.[3]

В първите години на XX век противоречията между България, Сърбия и Гърция по македонския въпрос се изострят. Белград има претенции за т. нар. „Стара Сърбия“ (Косово и Северна Македония, някогашни средища на царството на Стефан Душан), а Атина – не само към земите с етническо гръцко население (Епир, част от Южна и беломорските градове на Македония), но и към общините, подопечни на Цариградската патриаршия. Всяка от двете страни развива въоръжена пропаганда, за да прокара влиянието си в районите, които иска да присъедини (виж статиите Гръцка въоръжена пропаганда в Македония и Сръбска въоръжена пропаганда в Македония) и това води до скрит сблъсък с България, която поддържа четите на ВМОРО.[4]

Към 1904-1907 в международната обстановка в Европа настъпва промяна, която води до политическа дестабилизация на Балканите. В този период страните-гаранти на статуквото в региона се разделят на два враждуващи военно-политически блока – Централните сили (Германия и Австро-Унгария) и Антантата (Русия, Великобритания и Франция). В желанието си да привлече нови съюзници Антантата стимулира обединяването на балканските държави в отбранителен съюз. От своя страна, Централните сили поддържат Османската империя.[5]

Първия тласък за създаването на Балканския съюз дава анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария от 23 септември 1908. Под заплахата от военен конфликт с австро-унгарците и Германия, Русия е принудена да признае анексията без да добие компенсации за себе си и за съюзниците си Сърбия и Черна гора.[6] Понеже руската армия все още не е подготвена за война с Централните сили, Санкт Петербург се заема да създаде съюз между балканските държави, който да възпрепятства по-нататъшното разширение на Австро-Унгария в региона. Сърбия, която е пряко застрашена от промяната в териториалното статукво, търси подкрепа последователно от Османската империя и България. Проектът за сръбско-османски договор се проваля, тъй като в началото на 1909 османското правителство постига споразумение с Виена по босненския въпрос.[6] Балканската криза, предизвикана от обявяването на независимостта на България и анексията на Босна и Херцеговина, завършва негативно и за Гърция. Под натиска на Великите сили гръцкото правителство се отказва временно от намеренията си да присъедини автономния остров Крит, въпреки че критският парламент отхвърля османския суверенитет и се обявява за съединение с Гърция (вижте Критски въстания).[7]

Подновяването на гоненията срещу българите в Македония (прекъснали за кратък период след Младотурската революция, с цел революционните организации да бъдат примамени да се легализират, и така да бъдат впоследствие унищожени), готвените от младотурците насилствена османизация и/или геноцид над нетурските народности в империята[8] и неуспешните опити за прекратяването на гоненията над българите чрез дипломатическо въздействие върху Цариград принуждават България също да търси съюз със Сърбия и Русия.[9] В продължение на близо три години (до есента на 1911) преговорите са безуспешни по няколко причини. Една от тях е, че правителството на Александър Малинов, а на първо време и правителството на Иван Евстратиев Гешов, отхвърлят сръбските претенции за Северозападна Македония. Сръбското правителство иска да получи Скопие, Велес, Прилеп и Охрид като коридор към излаз на Адриатическо море.[10] В този спор Русия застава на страната на Сърбия, в която вижда пряка преграда за австро-унгарската експанзия. Основната цел на България – война за освобождаване на Македония и Одринско, не съвпада с желанието на руската дипломация за запазване на териториалната цялост на Османската империя. Санкт Петербург настоява бъдещият съюз да има строго отбранителен характер и затова отказва да даде гаранции срещу румънско нападение, въпреки предупрежденията на Румъния, че няма да допусне разширение на България без отстъпки от българска страна.[11]

Съюзни договори

редактиране
 
„Спорната зона“ в Македония (карта на френски език)

Правителствената смяна в София, терористичните акции на ВМОРО в Македония (т. нар. „магарешки атентати“) и началото на Итало-турската война за Либия водят до пробив в сръбско-българските преговори през 1911 г. През март на власт в България идва кабинетът на Гешов, съставен от две крайно русофилски партии – Народната и Прогресивно-либералната. Под руско влияние новото правителство подновява преговорите с Белград.[12] Италианското нападение срещу Османската империя през септември създава благоприятна възможност за военно решение на спора на Балканите. В стремежа си да ускори преговорите със сърбите правителството на Гешов за пръв път допуска подялба на Македония между България и Сърбия.[13] Бомбен атентат в Щип през ноември 1911 г. предизвиква погром над местните българи с десетки загинали и стотици ранени, което засилва обществения натиск върху българското правителство да защити сънародниците си в Македония. (Същия ефект имат атентатът и клането в Кочани през юли 1912 г.)[14]

На 29 февруари 1912 г. България и Сърбия сключват военен съюз, насочен срещу Австро-Унгария, Румъния и Османската империя. В тайно приложение към договора двете страни си разпределят териториалните завоевания от предстоящата война срещу турците. В Северозападна Македония е очертана спорна зона. Решението на кого ще принадлежи тя е оставено на руския император като арбитър между София и Белград. Българо-сръбското споразумение е последвано от интензивни преговори между България и Гърция с британско посредничество. За сближението между двете страни допринася преследването на българи и гърци в Османската империя от страна на младотурския режим. На 16 май министър-председателят Иван Евстратиев Гешов и гръцкият пълномощен министър в София Димитриос Панас подписват съюзен договор срещу Османската империя. Договорът оставя неуреден спора между двете страни за властта над Южна Македония и Солун.[15]

През август 1912 г. е сключена българо-черногорска спогодба, с която Черна гора се съгласява да започне бойните действия преди останалите съюзници и в замяна на това получава парична помощ от България.[16] Балканският съюз е оформен окончателно на 23 септември със споразумение между Черна гора и Сърбия.[17]

Съюзът в действие

редактиране

Разпадане на Балканския съюз

редактиране

Пренебрегването на българо-гръцкия спор за Южна Македония и отказът от принципа за неделимост на областта при преговорите за изграждане на Балканския съюз довеждат до разпадането му веднага след сключването на мира с османците.[18] Сърбия настоява да запази в свое владение всички територии, завзети от войските ѝ, в т. ч. Скопие, Прилеп, Велес и Охрид. На свой ред, българите искат буквално прилагане на договора от 29 февруари 1912 г. и арбитраж на Русия. България влиза в конфликт и с Гърция заради Солун, остров Тасос, Корча, Воден и Лерин, които са превзети от гръцки войски в началото на Балканската война.[19] През февруари 1913 г. се стига до въоръжен конфликт между българи и гърци при Нигрита.[20] Еднакво застрашени от българските претенции, на 22 април 1913 г. сърби и гърци сключват таен протокол за отбранителен съюз, който е оформен окончателно няколко седмици по-късно.[21] В началото на май българското командване прехвърля големи войскови части (2-ра армия) от поречието на Марица към долното течение на Струма за офанзива към Солун. На 9-10 май край река Ангиста (до Сяр) се води ново сражение между български и гръцки войски (вижте бой при Ангиста).[22] На 19 май 1913 г. (два дни след подписването на Лондонския мир) е сключен гръцко-сръбски договор, с който двете страни гарантират общата си граница в Македония срещу опити от българска страна за промяна на новото статукво. На 16 юни българската армия атакува позициите на сърби и гърци и с това дава началото на Междусъюзническата война (Втората балканска война).[23]

Цитирани изследвания

редактиране

Източници

редактиране
  1. Саздов, Лалков, стр. 274
  2. Stavrianos, стр. 395-396
  3. Марков (2011), стр. 84-85, 94-95
  4. Елдъров, стр. 3-5 Архив на оригинала от 2008-05-09 в Wayback Machine.
  5. Саздов, Лалков, стр. 273-275
  6. а б Стр. Димитров, стр. 300-304
  7. Стр. Димитров, стр. 302-303
  8. Величков, Йордан. Векът на престъпните безумия (1912 - 2012 г.) : Равносметката на едно провалено столетие. София, Издателство „Захарий Стоянов“, Македонски научен институт, 2016. ISBN 9789540909394. с. 57.
  9. Стателова, стр. 409-410, 422-423
  10. Стателова, стр. 407-408
  11. Стателова, стр. 410-413
  12. Стателова, стр. 419-421
  13. Стателова, стр. 426-427
  14. Елдъров, стр. 5-7 Архив на оригинала от 2008-05-09 в Wayback Machine.
  15. Стателова, стр. 434-438
  16. Стателова, стр. 442-443
  17. Stavrianos, стр. 533
  18. Саздов, Лалков, стр. 276, 290
  19. Стр. Димитров, стр. 339-341
  20. Марков, 3.2.
  21. Саздов, Лалков, стр. 289
  22. Марков, 4.4. Лондонският договор за мир
  23. Стр. Димитров, стр. 344-346