Римски легион (арумънска организация)
Римският легион (на гръцки: Ρουμανική Λεγεώνα), известен и като Влашки легион (Βλάχικη Λεγεώνα, Λεγεώνα των Βλάχων[1]), е арумънска сепаратистка колаборационистка организация на арумъните, съществувала в Тесалия и Югозападна Македония и Епир в Италианската окупационна зона в Гърция през Втората световна война.
| Римски легион | |
| Информация | |
|---|---|
| Основана | 1941 г. |
Организацията е създадена през юли 1941 г. от Алкивиад Диаманди и с подкрепата на дивизия Форли на италианската армия.[2] Лидерите ѝ се борят за арумънска автономия и обсъждат създаването на Пиндско княжество, като протекторат на Италия.[2] След като Диаманди заминава за Румъния през юни 1942 година, организацията е оглавена от помощника му Никола Матуси. След капитулацията на Италия през септември 1943 г. и засилената активност на ЕЛАС в района, движението се разпада и Легионът е разпуснат. Една част от привържениците му се предават, а други се включват в ЕЛАС.[2]
История
редактиранеПрез 1917 година, по време на Първата световна война, Алкивиад Диаманди в присъствието на румънски учители и италиански военни провъзгласява основаването на Пиндско княжество. Декларацията остава без последици, тъй като след острата реакция на гръцкото правителство, италианските войски се оттеглят. След войната Диманди е съден от гръцки съд. Амнистиран през 1926 година, Диаманди се завръща в Гърция през 1930 година.[3] Отново напуска Гърция в 1939 година и се връща с италианските войски след разгрома на гръцката армия през май 1941 година.[4] Диаманди се нарича лидер и представител на власите от Долните Балкани. С подкрепата на генерала от дивизия Форли Джунио Руджиеро той основава в Лариса паравоенната организация, наречена Римския легион, поради теорията, че пиндските власи са наследници на войниците от V Македонски легион.[3] Целта на Легиона е създаване на влашка автономна държава след победата на Оста.[3][5] Легионът призовава населението да се бие на страната на Италия и Германия. Обявява, че има 200 000 членове,[6] но в действителност въоръженото крило на организацията не е имало никога повече от няколкостотин души,[7] а всичките му членове са не повече от 1000 души.[3] Легионът създава клонове в Лариса, Самарина, родното място на Диаманди, Трикала, Еласона, Каламбака, Фарсала, Гревена, Мецово, навсякъде с помощта на италианските окупационни части.[3]
През май 1941 г. Диаманди отива в Янина, а после обикаля Самарина, Гревена, Лариса, Трикала, Еласона и други селища с влашко население.[8] Първите действия на легионерите, ръководени от Васил Рапотика (Василис Рапотикас) от Грамоща се състоят в подпомагане на италианците при събирането на оръжието, останало в населението след разгрома на гръцката армия.[9]
През септември Диаманди посещава колаборационисткия министър-председател Георгиос Цолакоглу и представя меморандум с дата 25 септември, в който се искат права за власите, създаване на училища, финансова помощ, както и назначаването на „номарсите и демарсите в Епир, Пинд, Тесалия и Македония, където има чисто влашки или смесени влашко-гръцки селища“ да става съвместно между гръцкото правителство и него „в качеството му на представител на влашките общности н Пинд, Епир, Тесалия и Македония с полученото одобрение на Окупационните власти, а на германците за района на Солун и на италианците за окупираната от Италия зона“.[10] Легионът с помощта на италианските власти започва замяна на кметове, създаване на румънски училища, конфискация на стоки и имущество, претърсвания за оръжие, както и насилствено набиране на членове.[11] Когато Диаманди изненадващо напуска Гърция и заминава за Румъния през юни 1942 г., лидер на Легиона става Никола Матуси.[12]
Действията на Диаманди и Легиона водят до реакция от страна на правителството на Цолакоглу, както и на местните политици. На 13 март 1942 година Цолакоглу издава окръжно до номарсите с предупреждение за „системните действия на чуждите пропаганди“, които „разпръсват много пари“, „примамват хората с храна“, изнудват жителите на селата в присъствието „офицери или сержанти от чужди армии“. Цолакоглу предупреждава длъжостните лица и институциите на реда „да не се поддават на наглите действия на грабителите и на органите на пропагандата“ и да пропестират пред окупационните власти.[13] Цолакоглу изпраща в областта влаховони като полковник Апостолос Папагеоргиу и капитан Теодорос Сарандис, за да противодействат на сепаратисткото движение.[3][14]
Срещу Легиона действа и организацията Филики Етерия, създадена от Евангелос Аверов и Николаос Раптис през май 1941 г. На 15 януари 1942 г. тя изпраща протестен меморандум до генерал Руджиеро[15][16] и публикува във вестниците в Атина дописки, изобличаващи действията на Легиона.[3] След съвет с Аверов лейтенантът на жандармерията Х. Куртис изгаря в Трикала италиански склад с материали, предназначени за Легиона.[17][3] За дейността си Аверов и други негови сътрудници са арестувани на 28 април 1942 година, затворени, а по-късно изпратени в концентрационен лагер в Италия.
Съюзът на националноосвободителната и културна организация на гърците куцовласи, която се ръководи от ЕАМ и издава вестник „Куцовлахос“ също действа срещу Легиона. Действията на ЕАМ са насочени срещу въоръжените членове на Легиона и от 1942 година те се засилват и разстройват дейността на Легиона, особено след убийството на Рапотика. Командващият ЕЛАС Арис Велухиотис изпраща в Тесалия специална част, командвана от Накос Белис, която има задача да унищожи Легиона.[3] В Куцуфляни част на ЕЛАС, начело с Никос Заралис, убива местния лидер на Легиона Вазура и разстройва организацията в района.[3] Бойни единици на ЕЛАС извършват подоблни акции на много други места[3] и в резултат на тези действия Матуси и много други легионери преустановяват сепаратистката си активност.[18] До края на 1943 година организации на Легиона остават да съществуват единствено в Лариса и Еласона.[3]
След войната членовете на Римския легион, които не избягват в Румъния, са съдени Специалните съдилища за колаборационисти, които действат от 1945 г. до 1947 г. 617 души са обвинени в държавна измяна, като от тях са осъдени 152, 91 не получават наказание, защото вече са осъдени за други престъпления, срещу 55 съдебното преследване е прекратено поради смърт (част от тях са убити от пазачите в затвора), 319 са обявени за невинни.[19]
Вижте също
редактиранеБележки
редактиране- ↑ Αρχεία Εθνικής Αντίστασης (1941-1944). Ελληνικός στρατός, Διεύθυνση Ιστορίας, 1998. σ. 62.
- ↑ а б в Македонска енциклопедија, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 2009. ISBN 978-608-203-023-4. с. 292. (на македонска литературна норма)
- ↑ а б в г д е ж з и к л м Σαραντάκος, Δημήτρης. Τα σχέδια διαμελισμού της Ελλάδας από τους κατακτητές και η ματαίωσή τους από την Εθνική Αντίσταση // Ανάλεκτα κοινωνικής ιστορίας (τεύχος 1). Φθινόπωρο 2010. Посетен на 16 август 2015.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 615.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος Αστερίου. H αποστολή των 15 Βλάχων αλεξιπτωτιστών το 1945 // Η Καθημερινή, 30 октомври 2005. Посетен на 16 август 2015.
- ↑ Κολιόπουλος, Ιωάννης. Η Μακεδονία στη δίνη του Β’ Παγκοσμίου Πολέμου // Ίδρυμα Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα. Архивиран от оригинала на 2012-06-19. Посетен на 16 август 2015.
- ↑ Μαργαρίτης, Γιώργος. Προαγγελία θυελλωδών ανέμων... Ο πόλεμος στην Αλβανία και η πρώτη περίοδος της Κατοχής. Αθήνα, Βιβλιόραμα, 2009. ISBN 9789608087903. σ. 380-81.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 615 - 616.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 616.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 68 - 72.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 617.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 197.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 105 - 106.
- ↑ Τσολάκογλου, Γεωργίου Κ. Απομνημονεύματα. Αθήνα, Εκδόσεις Ακροπόλεως, 1959. σ. 188.
- ↑ Κούκουνας, Δημοσθένης. Το Κουτσοβλάχικο επί Κατοχής και η αντμετώπιση του // Βλάχοι, 2 април 2013. Архивиран от оригинала на 2014-08-10. Посетен на 16 август 2015.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 81.
- ↑ Αρσενίου, Λάζαρος Αρσ. Η Θεσσαλία στην Αντίσταση. 1966. σ. 61.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 186, 189 - 194.
- ↑ Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 434.