Отваря главното меню

Римски легион (арумънска организация)

Римският легион (на гръцки: Ρουμανική Λεγεώνα), известен и като Влашки легион (Βλάχικη Λεγεώνα, Λεγεώνα των Βλάχων[1]), е арумънска сепаратистка колаборационистка организация на арумъните, съществувала в Тесалия и Югозападна Македония и Епир в Италианската окупационна зона в Гърция през Втората световна война.

Организацията е създадена през юли 1941 г. от Алкивиад Диаманди и с подкрепата на дивизия Форли на италианската армия.[2] Лидерите ѝ се борят за арумънска автономия и обсъждат създаването на Пиндско княжество, като протекторат на Италия.[2] След като Диаманди заминава за Румъния през юни 1942 година, организацията е оглавена от помощника му Никола Матуси. След капитулацията на Италия през септември 1943 г. и засилената активност на ЕЛАС в района, движението се разпада и Легионът е разпуснат. Една част от привържениците му се предават, а други се включват в ЕЛАС.[2]

ИсторияРедактиране

През 1917 година, по време на Първата световна война, Алкивиад Диаманди в присъствието на румънски учители и италиански военни провъзгласява основаването на Пиндско княжество. Декларацията остава без последици, тъй като след острата реакция на гръцкото правителство, италианските войски се оттеглят. След войната Диманди е съден от гръцки съд. Амнистиран през 1926 година, Диаманди се завръща в Гърция през 1930 година.[3] Отново напуска Гърция в 1939 година и се връща с италианските войски след разгрома на гръцката армия през май 1941 година.[4] Диаманди се нарича лидер и представител на власите от Долните Балкани. С подкрепата на генерала от дивизия Форли Джунио Руджиеро той основава в Лариса паравоенната организация, наречена Римския легион, поради теорията, че пиндските власи са наследници на войниците от V Македонски легион.[3] Целта на Легиона е създаване на влашка автономна държава след победата на Оста.[3][5] Легионът призовава населението да се бие на страната на Италия и Германия. Обявява, че има 200 000 членове,[6] но в действителност въоръженото крило на организацията не е имало никога повече от няколкостотин души,[7] а всичките му членове са не повече от 1000 души.[3] Легионът създава клонове в Лариса, Самарина, родното място на Диаманди, Трикала, Еласона, Каламбака, Фарсала, Гревена, Мецово, навсякъде с помощта на италианските окупационни части.[3]

През май 1941 г. Диаманди отива в Янина, а после обикаля Самарина, Гревена, Лариса, Трикала, Еласона и други селища с влашко население.[8] Първите действия на легионерите, ръководени от Васил Рапотика (Василис Рапотикас) от Грамоща се състоят в подпомагане на италианците при събирането на оръжието, останало в населението след разгрома на гръцката армия.[9]

През септември Диаманди посещава колаборационисткия министър-председател Георгиос Цолакоглу и представя меморандум с дата 25 септември, в който се искат права за власите, създаване на училища, финансова помощ, както и назначаването на „номарсите и демарсите в Епир, Пинд, Тесалия и Македония, където има чисто влашки или смесени влашко-гръцки селища“ да става съвместно между гръцкото правителство и него „в качеството му на представител на влашките общности н Пинд, Епир, Тесалия и Македония с полученото одобрение на Окупационните власти, а на германците за района на Солун и на италианците за окупираната от Италия зона“.[10] Легионът с помощта на италианските власти започва замяна на кметове, създаване на румънски училища, конфискация на стоки и имущество, претърсвания за оръжие, както и насилствено набиране на членове.[11] Когато Диаманди изненадващо напуска Гърция и заминава за Румъния през юни 1942 г., лидер на Легиона става Никола Матуси.[12]

Действията на Диаманди и Легиона водят до реакция от страна на правителството на Цолакоглу, както и на местните политици. На 13 март 1942 година Цолакоглу издава окръжно до номарсите с предупреждение за „системните действия на чуждите пропаганди“, които „разпръсват много пари“, „примамват хората с храна“, изнудват жителите на селата в присъствието „офицери или сержанти от чужди армии“. Цолакоглу предупреждава длъжостните лица и институциите на реда „да не се поддават на наглите действия на грабителите и на органите на пропагандата“ и да пропестират пред окупационните власти.[13] Цолакоглу изпраща в областта влаховони като полковник Апостолос Папагеоргиу и капитан Теодорос Сарандис, за да противодействат на сепаратисткото движение.[3][14]

Срещу Легиона действа и организацията Филики Етерия, създадена от Евангелос Аверов и Николаос Раптис през май 1941 г. На 15 януари 1942 г. тя изпраща протестен меморандум до генерал Руджиеро[15][16] и публикува във вестниците в Атина дописки, изобличаващи действията на Легиона.[3] След съвет с Аверов лейтенантът на жандармерията Х. Куртис изгаря в Трикала италиански склад с материали, предназначени за Легиона.[17][3] За дейността си Аверов и други негови сътрудници са арестувани на 28 април 1942 година, затворени, а по-късно изпратени в концентрационен лагер в Италия.

Съюзът на националноосвободителната и културна организация на гърците куцовласи, която се ръководи от ЕАМ и издава вестник „Куцовлахос“ също действа срещу Легиона. Действията на ЕАМ са насочени срещу въоръжените членове на Легиона и от 1942 година те се засилват и разстройват дейността на Легиона, особено след убийството на Рапотика. Командващият ЕЛАС Арис Велухиотис изпраща в Тесалия специална част, командвана от Накос Белис, която има задача да унищожи Легиона.[3] В Куцуфляни част на ЕЛАС, начело с Никос Заралис, убива местния лидер на Легиона Вазура и разстройва организацията в района.[3] Бойни единици на ЕЛАС извършват подоблни акции на много други места[3] и в резултат на тези действия Матуси и много други легионери преустановяват сепаратистката си активност.[18] До края на 1943 година организации на Легиона остават да съществуват единствено в Лариса и Еласона.[3]

След войната членовете на Римския легион, които не избягват в Румъния, са съдени Специалните съдилища за колаборационисти, които действат от 1945 г. до 1947 г. 617 души са обвинени в държавна измяна, като от тях са осъдени 152, 91 не получават наказание, защото вече са осъдени за други престъпления, срещу 55 съдебното преследване е прекратено поради смърт (част от тях са убити от пазачите в затвора), 319 са обявени за невинни.[19]

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Αρχεία Εθνικής Αντίστασης (1941-1944). Ελληνικός στρατός, Διεύθυνση Ιστορίας, 1998. σ. 62.
  2. а б в Македонска енциклопедија, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 2009. ISBN 978-608-203-023-4. с. 292.
  3. а б в г д е ж з и к л м Σαραντάκος, Δημήτρης. Τα σχέδια διαμελισμού της Ελλάδας από τους κατακτητές και η ματαίωσή τους από την Εθνική Αντίσταση. // Ανάλεκτα κοινωνικής ιστορίας (τεύχος 1). Φθινόπωρο 2010. Посетен на 16 август 2015.
  4. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 615.
  5. Παπαγιάννης, Σταύρος Αστερίου. H αποστολή των 15 Βλάχων αλεξιπτωτιστών το 1945. // Η Καθημερινή, 30 октомври 2005. Посетен на 16 август 2015.
  6. Κολιόπουλος, Ιωάννης. Η Μακεδονία στη δίνη του Β’ Παγκοσμίου Πολέμου. // Ίδρυμα Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα. Посетен на 16 август 2015.
  7. Μαργαρίτης, Γιώργος. Προαγγελία θυελλωδών ανέμων... Ο πόλεμος στην Αλβανία και η πρώτη περίοδος της Κατοχής. Αθήνα, Βιβλιόραμα, 2009. ISBN 9789608087903. σ. 380-81.
  8. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 615 - 616.
  9. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 616.
  10. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 68 - 72.
  11. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 617.
  12. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 197.
  13. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 105 - 106.
  14. Τσολάκογλου, Γεωργίου Κ. Απομνημονεύματα. Αθήνα, Εκδόσεις Ακροπόλεως, 1959. σ. 188.
  15. Κούκουνας, Δημοσθένης. Το Κουτσοβλάχικο επί Κατοχής και η αντμετώπιση του. // Βλάχοι, 2 април 2013. Посетен на 16 август 2015.
  16. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 81.
  17. Αρσενίου, Λάζαρος Αρσ. Η Θεσσαλία στην Αντίσταση. 1966. σ. 61.
  18. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 186, 189 - 194.
  19. Παπαγιάννης, Σταύρος. Τα παιδιά της λύκαινας. Οι "επίγονοι" της 5ης Ρωμαϊκής Λεγεώνας κατά τη διάρκεια της Κατοχής (1941-1944). Εκδόσεις Σοκόλη, 2004. ISBN 978-960-7210-71-5. σ. 434.