Саурон (/'sɑʊɻɒn/, от куенийски – „ненавистния“) е главен герой, айнур, един от маярите и основен антагонист (като създател на Единствения пръстен) в произведението “Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин, обитава и управлява земите на Мордор, с желание и план да управлява цялата Средна земя.[1] В книгата “Хобитът“ той се споменава като “Некромантът“ и освен това има много други прозвища и имена сред народите в Средната земя. В “Силмарилион“, Саурон е описан като главен лейтенант на първия мрачен владетел Моргот.[2]

Саурон
герой на Дж. Р. Р. Толкин
от Властелинът на пръстените
Саурон в трилогията на Питър Джаксън
Характеристики
Описаниевладетел на страната Мордор
ПрякорГортаур, Анатар
Саурон в Общомедия

Макар Толкин да отрича, че абсолютно зло може да съществува, в някои свои писма заявява, че Саурон е най-близко (доколкото е възможно) до напълно зла воля и мисъл. Някои автори сравняват Саурон с главния герой на романа на Брам Стокър от 1897 г. Дракула и с Балор на злото око в келтската митология. Саурон се вижда за кратко в човешка форма (макар и много по-голяма) във филмовата трилогия на Питър Джаксън, която иначе го показва като безплътно, пламтящо око на върха на кулата Барад-дур.

История на Саурон, според творчеството на ТолкинРедактиране

Преди сътворението на светаРедактиране

В “Айнулиндале“, космологичната легенда, предхождаща “Силмарилион“, се разказва за върховното същество Еру и създадените от мисълта му безброй безсмъртни духове (подобно на ангелите в християнството), наречени с общото айнури. Айнурите остават най-висшите духове (архангели) след самия Еру, а заедно с тях са създадени и други духове с по-нисък ранг, за да помагат на айнурите в техните дела. Тези духове са наречени маяри и Саурон е един от тях. Тъй като Саурон е създаден в самото начало и от Еру, той е със значително “по-висок ранг“, сила, умения и способности спрямо другите маяри, които идват по-късно в Средната земя, като Гандалф и Саруман.[3]

Падението на Саурон през Първата епохаРедактиране

Слуга на АулеРедактиране

Маярите са били слуги и помощници на валарите и като такъв, Саурон е бил маяр на Ауле Твореца, където придобива много знания и умения. Истинското име на Саурон, дадено му в самото начало е Майрон (куеня – “Възхитителният“) и това е името което използва в Арда, докато не се присъединява в по-късни епохи към Мелкор. След падението си Саурон получава много имена: в Белерианд е наричан Горту “Мъглата на страха“ и Гортаур „Жестокият“ на синдарин, един от измислените от Толкин езици. Саурон е привлечен от мощта на Мелкор и, като изглеждало, че има силата да “осъществява плановете си бързо и изкусно“, тъй като самият Саурон ненавиждал безпорядъка. Така Саурон става съгледвач на Мелкор на остров Алмарен, където обитават Валарите. Скоро след това Мелкор унищожава Алмарен, което принуждава Валарите да се укрият във Валинор, без да забележат предателството на Саурон. Малко след това Саурон напуска Благословеното царство и отива в Средната земя – голяма област земя, намираща се в центъра на Арда, където Мелкор вече е изградил и укрепил своята крепост. Така Саурон открито се присъединява към врага на Валарите, вече наречен от тях Моргот.

Лейтенант на МорготРедактиране

Саурон става изкусен и доверен първи слуга на Моргот, помагайки му във всички дела и научавайки всички хитрости и подлост от господаря се. С пробуждането на елфите в света, Саурон вече е главен лейтенант на Мелкор и му е поверено командването на новата крепост Ангбанд. Според легендата, Валарите научават за делата на Мелкор и подхващат страховита война, която завършва с прела на Мелкор, оковаването му с веригата ангаинор и заточението му в Пустотата. В тази война Саурон успява да избяга и да се укрие в Средната земя, където издига отново разрушения Ангбанд и отпочва създаването на пълчища от орки. След края на заточението си Мелкор се завръща в Блаженото царство, изумен от сътвореното от Валарите и най-вече от Силмарилите, създадени от Феанор. С измама и хитрост успява да открадне Силмарилите и да избяга обратно в Средната земя, където открива издигнатата отново стара крепост. Като главен лейтенант на Мелкор Саурон ръководи много войни срещу елфите, завладявайки елфическата крепост Минас Тирит (да не се бърка с града със същото име в Гондор от третата епоха) на о. Тол Сирион в Белерианд.

Лутиен и огромното куче Хуан идват тайно на острова на Саурон, променени като Турингветил – вампир слуга на Моргот и Драуглуин върколака, за да освободят любимия на Лутиен – Берен, но Саурон усеща присъствието им и ги напада. Хуан остава да се бори с него и Саурон променя облика си и се превръща в огромен вълк. Силата на Хуан, обаче се оказва твърде голяма хапка за Саурон. След множеството си опити да се измъкне от захапката на Хуан, Саурон е принуден да променя физическата си форма, докато накрая се измъква и успява да избяга. Лутиен разрушава затвора и освобождава всички затворници, включително и Берен.  Двамата тръгват към Удун и след много премеждия успяват да вземат обратно един от Силмарилите.

След Войната на гнева и победата на валарите,  Моргот е хвърлен във Външната пустота отвъд света, но Саурон отново успява да избяга, за да се превърне по-късно във следващият Мрачен владетел.

Втората епоха и Всевластните пръстениРедактиране

Около 500 години след Втората епоха Саурон се появява отново. Като маяр, той все може да избира физическата си форма – умение, което бавно започва да губи. Саурон се появява с величава, красива и мъдра осанка сред елфите от средната земя и никой не успява да прозре кой всъщност е той. Избира си име – Анатар, Властелин на даровете и със смирени слова и мъдри съвети успява да спечели напълно доверието на елфическите ковачи от Ерегион, водени от Келебримбор. С помощта на Саурон елфическите ковачи изковават Всевластните пръстени, като само в три от тях Саурон няма роля в изработката им и това са трите елфически пръстени Нария, Нения и Вилия. В останалите – деветте за хората и седемте за джуджетата имал пряка роля в създаването. През това време Саурон внимателно кроял планове за подчиняване на всички свободни раси в Средната земя, изковавайки Единствения пръстен в Мордор. В него той вложил всичките си умения и магическа сила. С негова помощ той щял да управлява всички останали пръстени и да подчини волята на носителите им. Елфите обаче, усетили влиянието му, когато Саурон надянал Единствения пръстен и бързо свалили техните пръстени. Разгневен от това, Саурон разкрил черните си замисли и започнал открита голяма война с която успял да завладее голяма част от земята на запад от Андуин. Така той превзел Ерегион, убил Келебримбор и завладял Седемте и Деветте. Трите пръстена, обаче били спасени от елфите като всеки техен владетел укрил по един – Гил-галад (Вилия), Кирдан (Нария) и Галадриел (Нения). Саурон нападнал и обсадил Ломидол (Имладрис), нападнал Хазад-дум (станал известен по-късно като Мория) и Лотлориен и навлизал по-навътре в царството на Гил-галад. На помощ на елфите се притекла огромна армия от Нуменор, която обърнала хода на войната и сразени, силите на Саурон избягали обратно в Мордор. Саурон укрепил Мордор и завършил Черната кула Барад-дур. Присвоените пръстени раздал на крале на хората и на джуджетата. Докато джуджетата се оказали твърде издръжливи, за да се подчинят на волята му, хората се оказали най-лесни за изкушаване и желание за сила и богатства и охотно приели пръстените. Пръстените им давали безсмъртие, но носителите им се превръщали в сенки – духове и най-страшни негови слуги – назгули, духове на пръстена. Орките станали негови слуги, заедно с троловете, а негови съюзници народите от Изтока Харад.

Падането на НуменорРедактиране

Към края на Втората епоха Ар-Фаразон, кралят на Нуменор, който се намира на голям остров, на запад от Средната земя повежда огромна армия към Средната земя и укрепленията на Саурон. При вида на армията на нуменорците Саурон се стъписал и бързо му станало ясно, че не може да се мери със силата на Нуменор и побързал да се предаде. Разкаял се за злините и изначало изглеждало като наистина да иска да се промени, но в сърцето си кроял планове за унищожаване на Нуменор. С помощта на подарените на нуменорските владетели пръстени и Единствения пръстен, малко по малко покварил владетелите на Подареното кралство, накарал ги да се поклонят на Мелкор, да принасят човешки жертви и в крайна сметка да поискат безсмъртие от валарите. Влиянието на Саурон било толкова силно, че успял да убеди последния владетел на Нуменор – Ар-Фаразон да атакува Аман (Блаженото кралство) по море, за да открадне безсмъртието от Валарите. В този момент Валарите поискали съвет и помощ от Еру, като оставили напълно властта си над света в неговите ръце. Еру унищожил атакуващия флот и армии и също така потопил целия остров Нуменор в морето, убивайки всички негови жители, а физическото тяло на Саурон било унищожено заедно с потъналия остров. Саурон завинаги загубил способността си да придобива красива форма и единствения облик, който можел да приеме бил на страховит мрачен тиранин.

Войната на последния съюзРедактиране

Преди падението на Нуменор, водени от Елендил, девет кораба, превозващи верни на валарите нуменорци успяват да се спасят поглъщането на острова от морето и да достигнат Средната земя. Там те основават кралствата Гондор и Арнор, а спасена фиданка от Бялото дърво, подарено на нуменорските владетели от валарите, създадено по подобие на Телперион е засадена в кралския двор в столицата на Арнор – Минас Итил. След дълги години на несигурен мир Саурон успява да събере сили, да придобие физическа форма и да се завърне в Мордор. Сигнал за връщането му е изригването на Съдбовния връх. Саурон успява да превземе столицата на кралството Арнор – Минас Итил и да унищожи Бялото дърво, но синът на Елендил, Исилдур, се спасява надолу по река Андуин. Братът на Исилдур,  Анарион защитава Осгилиат и за известно време отблъсква силите на Саурон обратно в планините. Исилдур и Анарион създават наречен Последен съюз на елфи и хора и побеждават армиите на Саурон при Дагорлад, току пред портите на Черната страна. След това нахлуват в Мордор и обсаждат кулата Барад-дур. Обсадата продължава на седем години и накрая Саурон излиза на битка лице в лице с Елендил и Гил-галад. Двамата загиват, а когато Елендил падна мъртъв, неговия меч – Нарсил се пречупва под него. Синът му – Исилдур грабва строшения меч и с това което е останало към дръжка му отсича  Единствения пръстен от ръката на Саурон. Огромната сила на връзката между Саурон и Единствения пръстен била толкова голяма, че Саурон е победен и духът му напуска физическата си форма. Исилдур взима пръстена, а Елронд и Кирдан го призовават да го унищожи, а с него и връзката на Саурон със Средната земя, но той отказва и го запазва за себе си.

Трета епохаРедактиране

Духът на Саурон прекарва хиляда години като безформено, дремещо зло. Няколко години след Войната на Последния съюз, Исилдур разбира силата и мощта на пръстена, както и това, че няма воля на света, освен тази на господаря му, която да го подчини. Той усеща, че няма достатъчно силна воля, за да преодолее силата на пръстена и решава да го занесе в Ломидол, за да се реши съдбата му. Исилдур, както и никой друг в Средната земя не осъзнава, че Единствения пръстен има собствена воля и способност, макар и да изглежда косвена, да манипулира събитията. По време на пътуването на Исилдур към Ломидол той и малкия авангард който го съпътства са нападнати от орки сред Перуникови поля, където разполагат лагер (историята за нападението е представена различно в “Недовършени предания“ където Исилдур е нападнат по време на пътуването). Въпреки, че нуменорците са едри и много силни войни, яростта и броя на атакуващите ги орки е критичен за нападението. В крайна сметка, успяват да се спасят само двама оцеляват, а Исилдур надява пръстена, който го прави невидим, сваля бронята си и се хвърля в река Андуин, за да избяга на орките. Тук пръстена се изхлузва от пръста му, орките го виждат и го убиват с лъковете си, а пръстена прекарва дълги векове на дъното на реката.

Некромантът от Дол ГулдурРедактиране

Пробуждането на Саурон съвпада с откриването на Единствения пръстен от Деагол, хобит от запасливците, живеещи по поречието на реката. Деагол и Смеагол били на риболов, когато лодката се преобърнала и Деагол паднал във водата, борейки се с уловена на въдицата едра риба. Забелязал нещо бляскаво на дъното и се гмурнал да го извади. Смеагол видял изящния пръстен и тутакси бил обсебен от волята му, вдигнал ръце и удушил Деагол. Заради лошотия му и пакостите, които вършел невидим хобитите го изгонили от селото и го нарекли Ам-гъл. Ам-гъл се скитал известно време, след което се скрил дълбоко в Мъгливите планини.

Духовете на пръстена, деветте назгули усетили пробуждането на господаря си. Саурон избрал древен хълм в южната част на Зеленогор велики (наречен Мраколес, след затъмняването от Долу Гулдур), където да издигне крепостта Дол Гулдур, заради близостта с реката Андуин и мястото на гибелта на Исилдур.

С пробуждането на Саурон валарите решават, въпреки падението на Нуменор и укриването на Блаженото кралство, да помогнат на хора и елфи в борбата с врага и изпращат петима истари (маяри). С набирането на сила на Саурон, набират сила и неговите най-близки слуги – назгулите. Техният предводител – Краля-чародей от Ангмар напада многократно северното кралство Арнор и в крайна сметка го унищожава и превзема столицата Минас Итил, намираща се на западните хълмове на Мордор. От тогава градът се нарича Минас Моргул – градът на мрака. В него се намирал и палантир – един от седемте всевиждащи камъка, подарени на владетелите на нуменор от валарите.

Пробуждането на Саурон е пряк повод за създаването на Белият съвет, който вижда тъмна заплаха в Дол Гулдур, макар и изначално да е смятано, че назгул обитава мястото.  В крайна сметка Саурон е прогонен от крепостта и от Мраколес и се бяга в Мордор, обявява открито завръщането си и възстановява мрачната кула Барад-дур. Създава многочислени армии от орки. През 2951 г. хобитът Билбо Торбинс намира Единствения пръстен, докато придружава Гандалф и Торин Дъбощит в похода до Еребор. Билбо попада случайно в пещерата на Ам-гъл, докато бяга от орките, намира пръстена и след редица премеждия се завръща в Гарфството.

Саруман, обсебен от Единствения пръстен и жадувайки за власт, наивно използва палантира на Ортанк, чрез който се свързва със Саурон. Саруман няма волята и силата да устои на Саурон, затова изначално му се подчинява, но малко по-късно пожелава Пръстена за себе си с надеждата, че може да управлява Средната земя и да низвергне Саурон. Междувременно, съгледвачи на Саурон залавят Ам-гъл, който бил напуснал пещерата си няколко години след като изгубил пръстена и го водят при господаря си. Ам-гъл е притежавал пръстена в продължение на почти петстотин години и е бил напълно обсебен от него. След мъчения Саурон научил, че пръстенът е бил намерен от хобит на име “Торбинс“ и че живее в местност, наричана “Графството“.

Войната на пръстенаРедактиране

През 3017 г. Гандалф най-сетне разбира, че пръстена, намерен от Билбо всъщност е Единствения пръстен. Освен това залавя Ам-гъл и научава, че е издал името на Билбо и къде живее. Билбо успява да остави пръстена и заминава на пътешествие, а пръстена остава у неговия осиротял племенник Фродо. Обезпокоен от тези открития и от Гандалф дава съвет на Фродо да отпътува от Графството и да тръгне към Брее, докато той поиска съвет от предводителя на Белия съвет – Саруман. Гандалф открива предателството на Саруман, но е пленен и затворен в кулата Ортанк.

Междувременно, Саурон разбира, че пръстена е открит и започва търсенето му. Изпраща назгули в Графството, които откриват, че Билбо е отпътувал. Диренето продължава, а следите водят към компанията на Фродо, напуснала Брее. Назгулите откриват и нападат Фродо и компания на Бурния връх, където са отблъснати от Арагорн. Фродо е ранен, компанията е пресрещната от елф от Ломидол, на където се запътват. След пристигането в Ломидол Фродо е излекуван и Елронд свиква съвет в който да се реши съдбата на Пръстена. След редица спорове се стига до решението пръстена да бъде занесен и хвърлен във вулканите на Съдбовния връх, а Фродо поема задачата да занесе пръстена, заедно със Задругата на пръстена. На този съвет се разкрива и измяната на Саруман.

Фродо и Сам успяват да стигна до Мордор, а Арагорн използва палантира на Бялата кула в Минас Тирит, за да обърка Саурон и отклони вниманието му от хобитите. След като Саурон вижда завърналия се наследник на Исилдур и Нарсил – мечът, отсякъл Единствения пръстен от ръката му, той предприема прибързана атака към Минас Тирит. Атаката е отблъсната с помощ от Рохиримите, а след това Арагорн предприема атака срещу Мордор, за да привлече вниманието на Саурон. Междувременно Фродо и Сам, водени от Ам-гъл успяват да влязат в Мордор, където са предадени от Ам-гъл. Фродо е ужилен от Корубана, открит от орките и затворен в кулата на Кирит Унгол. Мислейки, че Фродо е мъртъв, Сам взима пръстена, преди да ги открият орките, за да довърши мисията. Тогава разбира, че Фродо не е мъртъв и успява да го освободи от плена на орките. След много премеждия Фродо и Сам стигат до Съдбовния връх, но Фродо се оказва неспособен да го унищожи, обявява го за свой и го надява. В този момент Саурон научава, че е надхитрен и в то в собствената му страна. Ам-гъл се появява внезапно, напада Фродо и отхапва пръста заедно с пръстена от ръката му. Докато отстъпва назад, радвайки се, че най-сетне си е взел “Безценното“ Ам-гъл залита и пада в огнената пропаст, където загива, а с него и Единствения пръстен.

— Свърши се царството на Саурон! — изрече Гандалф. — Носителят на Пръстена е изпълнил Задачата. А пълководците се взряха на юг към страната Мордор и им се стори, че пред черната плащаница на облаците още по-черна се надига чудовищна сенчеста фигура, непроницаема, увенчана с мълнии, изпълваща цялото небе. Огромна се извиси тя над света и протегна към тях с титанична заплаха страховита, ала безсилна ръка — още преди да се склони над тях, налетя мощен вятър, издуха я и тя изчезна; сетне настъпи мълчание.[1]

Външен вид и физическа формаРедактиране

Едно от най-дръзките решения на Толкин е да остави представата за главния антагонист почти изцяло на въображението на читателя. Той е персонаж, който говори, издава заповеди, заплашва и измъчва, но няма описания отвъд “красив облик“ или “мрачен владетел“. В нито едно негово произведение или писмо няма описание на Саурон, макар да има негова илюстрация, нарисувана с акварел от самия Толкин.

Първоначално Саурон е можел да променя приема физическа форма по желание, но когато станал слуга на Моргот, той си избрал зловеща и ужасяваща форма. В описанието на срещата на Саурон с Горлим през края на Първата се казва, че Горлим е ужасен от присъствието на Саурон и неговите плашещи, пронизващи очи. В битката с Хуан, кучето на Валинор, Саурон променя формата си няколко пъти в опит да победи Хуан – върколак изпървом, после на гигантска змия и накрая във вампир. Той приема красив и величав външен вид в края на Първата епоха, за да спечели Еонве, появявайки се като Анатар пред елфите и отново в подобна осанка към края на Втората епоха, за да поквари хората от Нуменор. При появата си в Нуменор Саурон отново избира красива форма, като един от тях, но по-висок – дори от нуменорците, които били значително по-високи от останалите хора в Средната земя. На хората им изглеждало, че Саурон е велик, въпреки че се страхували от светлината на очите му. В тази форма за мнозина той е изглеждал справедлив, за други ужасяващ, а за трети злокобен.

След унищожаването на красивата му физическа форма при падението на Нуменор, Саурон винаги приема формата на ужасяващ Мрачен владетел. Първото му въплъщение след падението на Нуменор е описано като образ на злост и омраза, а Исилдур отбелязва, че ръката на Саурон е черна и въпреки това изгаряща като огън.

Въпросът дали Саурон е имал физическа форма по време на събитията във Властелинът на пръстените остава неясен. От една страна той бива описван като око, но от друга има подказки, че е имал физическа форма. Свидетелство за това е разказ на Ам-гъл в който той казва, че Саурон има ръка, което само по себе си означава, че има и физическа форма:

Това трябва да е Минас Итил, изградена от Исилдур, сина на Елендил — каза Фродо. — Самият Исилдур отсякъл пръста на Врага. — Да, Той има само четири на Черната ръка, ала и те стигат — потръпна Ам-гъл. — И мрази града на Исилдур.[1]

В подкрепа на съществуването на физическа форма на Саурон е и чисто техническият въпрос, ако няма тяло, то как би могъл да използва пръстена. Реципрочно може да се зададе и въпросът как Саурон, който губи физическата си форма след падението на Нуменор успява да вземе пръстена си.

Окото на СауронРедактиране

Във “Властелинът на пръстените“ “Окото“ (известно и с други имена, включително Червеното око, Злото око, Окото без клепач, Голямото око) е образът, който най-често се свързва със Саурон. Орките на Саурон носели символа на Окото върху своите шлемове и щитове и го наричали “Окото“, защото Саурон не позволявал името му да бъде писано или изричано, според Арагорн. По време на сблъсъка на предводителя на Назгулите със Еовин в битката при Пеленор, той я заплашва с изтезания пред “Окото без клепач“. Видението на Фродо в огледалото на Галадриел в Лориен описва Окото на Саурон:

Сред мрачната бездна се появи Око, то бавно растеше, докато не изпълни почти цялото Огледало. Тъй страшно бе то, че Фродо стоеше вкаменен, без сили да извика или да отклони погледа си. Огън обрамчваше Окото, но самото то бе изцъклено, жълто като котешко, бдително и съсредоточено, а черният разрез на зеницата се отваряше към бездънна яма, прозорец към нищото.[1]

По-късно Толкин пише така, сякаш Фродо и Сам наистина виждат Окото. Мъглите около Барад-дур се оттеглят за кратко и:

Стигнаха до пътя и откриха, че е широк, покрит с чакъл и утъпкана пепел. Фродо се изкатери горе, сетне сякаш нещо го тласна да обърне бавно лице към Изтока. В далечината висяха сенките на Саурон; ала разпокъсани от напора на волния вятър или раздвижени от могъщо вътрешно безпокойство, надвисналите облаци се завихриха и за миг се разгърнаха; и той видя — извисени и черни, по-черни и мрачни от необятните сенки наоколо, жестоките зъбери и желязната корона на най-горната кула на Барад-дур. Само за миг надникна тя, но сякаш от някакъв огромен, неизмеримо висок прозорец на север се стрелна червен пламък — пронизващият взор на Окото; а после сенките пак се склопиха и страшното видение изчезна. Окото не бе обърнато към тях — гледаше на север, където отчаяно се отбраняваха пълководците на Запада. И натам бе насочило цялата си злоба. Силата се надигаше за смъртоносен удар; ала от страховитата гледка Фродо рухна поразен. Ръцете му подириха верижката.[1]

В "Силмарилион" се казва, че "малцина могат да устоят на Окото на Саурон Ужасния" дори преди тялото му да бъде изгубено във Войната на Последния съюз. Може да се каже, че  “Окото“ отъждествява самата личност на Саурон, неговите емоции и мисли:

А нейде далече Силата в Барад-дур се разтърси и Кулата затрепери от основата до гордата и жестока корона, когато Фродо надяна Пръстена и го обяви за свой в Самат Наур, сърцето на черното царство. Мрачният владетел внезапно разбра за него и пронизвайки всички сенки, Окото му погледна отвъд равнината, към вратата, която сам бе създал; в ослепителен блясък той осъзна степента на собственото си безумие и най-сетне разкри замислите на противника. Тогава гневът му избухна с всеизгарящ пламък, ала страхът се надигна да го задави като облак от черен дим. Разбрал бе смъртната заплаха и гибелта, надвиснала над съдбата му. Умът му отърси всички кроежи и паяжини от страх и измяна, всички стратегии и войни; тръпка пробягна по цялото му царство, робите му изстинаха от ужас, армиите спряха, а пълководците му, останали без водач и воля, се люшнаха към отчаяние. Бяха забравени. Цялата мисъл и воля на Силата, която ги тласкаше напред, сега се бе устремила в чудовищен напор към Планината. По неин зов Назгулите, Духовете на Пръстена, завиха назад с пронизителни крясъци и сред буря от криле полетяха по-бързо от вятъра в последен отчаян напън на юг, към Съдбовния връх.[1]

Кристофър Толкин коментира за тази част:

Пасажът е забележителен с това, че показва степента, до която баща ми беше стигнал до идентифицирането на Окото на Барад-дур с ума и волята на Саурон, така че да може да говори за “нейния гняв, страх, мисъл“.

ИзточнициРедактиране