Смиловски манастир

Смиловският манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ се намира в Западните покрайнии в днешна Сърбия, недалеч от село Смиловци.

Смиловски манастир
Смиловски манастир
Sv kirik.jpg
Църквата на Смиловския манастир, 2014 г.
Местоположение в Цариброд
Вид на храма православен манастир
Страна Flag of Serbia.svg Сърбия
Населено място Смиловци
Вероизповедание Сръбска православна църква
Епархия Нишка
Изграждане XVIII век
Статут недействащ

МестоположениеРедактиране

Манастирът е разположен на около 3 километра северно от с. Смиловци, на южния склон на връх Трипут. Местността е наричана и Манастирски дол.[1]

ИсторияРедактиране

Според местните предания, записани още през XIX век, манастирът е основан в Средновековието. От приписки в писана в София ръкописна служба от 1704 г. става ясно, че манастирът е съществувал по това време. През XVIII век той е религиозен център, подпомаган както от жителите на близките села в Забърдието, така и от по-далечни селища в Понишавието – Драговита, Пирот и други[2].

В края на XVIII или началото на XIX в. Смиловският манастир е разрушен при кърджалийски нападения. След чумна епидемия, спасилите се жители от района решават да възстановят манастира.

Собствеността на манастира е била 173 ха земя в т.ч. ливади, ниви, пасбища, гори, а също така и две воденици.[3]

Манастирът поддържа килийно училище, за което има данни от началото на ХІХ век.[4] В него преподават местните учители даскал Джурджа от с.Пъртопопинци, Цветко Димитров от Изатовци и Анта Гелов от Славиня.[5] Манастирът е имал и богата библиотека и най-ценната книга, която е притежавал, се е казвала „Кириакомодриомион“, купена през 1819 г. някъде из България.[6]

Манастирската църква е изградена през 1838 – 1839 година от майстор Никола (Кола) от с. Больев дол[7]. По същото време е изграден и монашеският корпус.

От 1871 година манастирът е под ведомството на Българската екзархия. В свое писмо от 14 януари 1878 година пиротският митрополит Евстатий определя Смиловския манастир „Свети Кирик“ като един от бедните манастири в епархията, които се издържат от милостинята на народа.[8]

От 1920 година, с изключение на 1941 – 1944 г., манастирът е подведомствен на Сръбската православна църква. В периода 1925 – 1930 година е женски и е населяван от около 40 руски монахини от Бесарабия.[7] Те са приютени в него в продължение на пет години, но през 1930 г. са принудени да го напуснат поради страха си от неизвестността около новата сръбско-българска граница.[9]

Относно манастирската собственост в доклада си от януари 1942 г. царибродският архиерейски наместник отбелязва, че нивите му са „с бедна балканска почва“, а освен тях има и две „първобитни воденици, от доходите на които едвам посреща нуждите си.“ По това време гората на манастира вече е „опустошена“.[10] В изпълнение на разпоредбите на Закона за земеделския максимум от 1945 година, 173 хектара земя са отнети от Смиловския манастир.[11] Отнета му е и т.нар. Пъртопопинска (манастирска) воденица на Забърдска река.[12]

През 1984 година е обявен за паметник на културата на Република Сърбия.

В 2007 година манастирският конак и владишкият дом са възобновени, ремонтирана е и външната фасада на църквата.[13]

Храмът на манастираРедактиране

Църквата, посветена на Св. св. Кирик и Юлита, е най-голямата в Забърдието и Горния Висок. Изградена е от ломен камък с квадрови укрепвания в ъглите. Тя е еднокорабна, едноапсидна, с певници и купол. Кубето е с тамбур от осмостенен тип, увенчен с профилиран корниз и сегментен купол[14].

Иконите и иконостасът са изработени от самоковски майстори. Иконите са дело на самоковския зограф Йоан Николов Иконописец.[15] В края на XIX и началото на ХХ век върху някои от изображенията са правени доработки от местен майстор-примитивист.

В 2006 година църквата е реставрирана.

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 60.
  2. Тулешков, Николай. Славинските първомайстори, София 2007, с. 80.
  3. Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN:978-954-91977-2-3, стр.58
  4. Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 61.
  5. Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN:978-954-91977-2-3, стр.58
  6. Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN:978-954-91977-2-3, стр.58
  7. а б Петковић, Милица. Водич. Манастири и цркве у Понишављу, Пирот 1995, с. 35.
  8. Пирот и срез Нишавски, 1801 – 1918. Грађа. Књига Прва 1801 – 1883, Сабрао и приредио Илија Николић, Пирот 1981, с. 251.
  9. Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN:978-954-91977-2-3, стр.58
  10. Българите от Западните покрайнини (1878 – 1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 541.
  11. Маринков, Јордан. Забрђе. Природно-привредни потенцијали, Димитровград 1999, с. 112.
  12. Маринков, Јордан. Забрђе. Природно-привредни потенцијали, Димитровград 1999, с. 27.
  13. Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 65.
  14. Тулешков, Н., пос. съч., с. 81 – 82.
  15. Манолова, Надя. Възрожденска микроистория: Манастирът „Св. св. Кирик и Юлита“ в Нишавската епархия през ХVІІІ-ХІХ в., „Анамнеза“ брой 9, 2009 г., с. 16.