Смиловски манастир
Смиловският манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ се намира в Западните покрайнии в днешна Сърбия, недалеч от село Смиловци.
| Смиловски манастир Смиловски манастир | |
 Църквата на Смиловския манастир, 2014 г. | |
 | |
| Вид на храма | православен манастир |
|---|---|
| Страна |  Сърбия |
| Населено място | Смиловци |
| Религия | Сръбска православна църква |
| Епархия | Нишка |
| Изграждане | XVIII век |
| Статут | недействащ |
Местоположение редактиране
Манастирът е разположен на около 3 километра северно от с. Смиловци, на южния склон на връх Трипут. Местността е наричана и Манастирски дол.[1]
История редактиране
Според местните предания, записани още през XIX век, манастирът е основан в Средновековието. От приписки в писана в София ръкописна служба от 1704 г. става ясно, че манастирът е съществувал по това време. През XVIII век той е религиозен център, подпомаган както от жителите на близките села в Забърдието, така и от по-далечни селища в Понишавието – Драговита, Пирот и други[2].
В края на XVIII или началото на XIX в. Смиловският манастир е разрушен при кърджалийски нападения. След чумна епидемия, спасилите се жители от района решават да възстановят манастира.
Собствеността на манастира е била 173 ха земя в т.ч. ливади, ниви, пасбища, гори, а също така и две воденици.[3]
Манастирът поддържа килийно училище, за което има данни от началото на ХІХ век.[4] В него преподават местните учители даскал Джурджа от с.Пъртопопинци, Цветко Димитров от Изатовци и Анта Гелов от Славиня.[5] Манастирът е имал и богата библиотека и най-ценната книга, която е притежавал, се е казвала „Кириакомодриомион“, купена през 1819 г. някъде из България.[6]
Манастирската църква е изградена през 1838 – 1839 година от майстор Никола (Кола) от с. Больев дол[7]. По същото време е изграден и монашеският корпус.
От 1871 година манастирът е под ведомството на Българската екзархия. В свое писмо от 14 януари 1878 година пиротският митрополит Евстатий определя Смиловския манастир „Свети Кирик“ като един от бедните манастири в епархията, които се издържат от милостинята на народа.[8]
От 1920 година, с изключение на 1941 – 1944 г., манастирът е подведомствен на Сръбската православна църква. В периода 1925 – 1930 година е женски и е населяван от около 40 руски монахини от Бесарабия.[7] Те са приютени в него в продължение на пет години, но през 1930 г. са принудени да го напуснат поради страха си от неизвестността около новата сръбско-българска граница.[9]
Относно манастирската собственост в доклада си от януари 1942 г. царибродският архиерейски наместник отбелязва, че нивите му са „с бедна балканска почва“, а освен тях има и две „първобитни воденици, от доходите на които едвам посреща нуждите си.“ По това време гората на манастира вече е „опустошена“.[10] В изпълнение на разпоредбите на Закона за земеделския максимум от 1945 година, 173 хектара земя са отнети от Смиловския манастир.[11] Отнета му е и т.нар. Пъртопопинска (манастирска) воденица на Забърдска река.[12]
През 1984 година е обявен за паметник на културата на Република Сърбия.
В 2007 година манастирският конак и владишкият дом са възобновени, ремонтирана е и външната фасада на църквата.[13]
Храмът на манастира редактиране
Църквата, посветена на Св. св. Кирик и Юлита, е най-голямата в Забърдието и Горния Висок. Изградена е от ломен камък с квадрови укрепвания в ъглите. Тя е еднокорабна, едноапсидна, с певници и купол. Кубето е с тамбур от осмостенен тип, увенчен с профилиран корниз и сегментен купол[14].
Иконите и иконостасът са изработени от самоковски майстори. Иконите са дело на самоковския зограф Йоан Николов Иконописец.[15] В края на XIX и началото на ХХ век върху някои от изображенията са правени доработки от местен майстор-примитивист.
В 2006 година църквата е реставрирана.
Външни препратки редактиране
Бележки редактиране
- ↑ Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 60.
- ↑ Тулешков, Николай. Славинските първомайстори, София 2007, с. 80.
- ↑ Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN:978-954-91977-2-3, стр.58
- ↑ Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 61.
- ↑ Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN:978-954-91977-2-3, стр.58
- ↑ Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN:978-954-91977-2-3, стр.58
- ↑ а б Петковић, Милица. Водич. Манастири и цркве у Понишављу, Пирот 1995, с. 35.[неработеща препратка]
- ↑ Пирот и срез Нишавски, 1801 – 1918. Грађа. Књига Прва 1801 – 1883, Сабрао и приредио Илија Николић, Пирот 1981, с. 251.
- ↑ Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN:978-954-91977-2-3, стр.58
- ↑ Българите от Западните покрайнини (1878 – 1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 541.
- ↑ Маринков, Јордан. Забрђе. Природно-привредни потенцијали, Димитровград 1999, с. 112.
- ↑ Маринков, Јордан. Забрђе. Природно-привредни потенцијали, Димитровград 1999, с. 27.
- ↑ Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 65.
- ↑ Тулешков, Н., пос. съч., с. 81 – 82.
- ↑ Манолова, Надя. Възрожденска микроистория: Манастирът „Св. св. Кирик и Юлита“ в Нишавската епархия през ХVІІІ-ХІХ в., „Анамнеза“ брой 9, 2009 г., с. 16.