Отваря главното меню

Евстатий е български духовник, управлявал Нишавската и Одринската епархия на Българската екзархия. Евстатий е един от най-образованите ранни екзархийски владици, депутат в Учредителното и Първото Велико народно събрание в 1879 година в Търново.[1][2]

Евстатий
български духовник
Евстатий Пелагонийски, Одрин 1888 г. Фото Константинос Ангелидис
Евстатий Пелагонийски, Одрин 1888 г. Фото Константинос Ангелидис

Роден
около 1832 г.
Починал
9 декември 1888 г. (56 г.)
Народен представител в:
УС   I ВНС   
Подпис Signature of Eustatius of Pelagonia (vectorized).svg
Евстатий в Общомедия

Съдържание

БиографияРедактиране

Ранни годиниРедактиране

Роден е около 1832 година[2] в село Голямо Белово със светското име Георги Димитракиев Кольов в многодетното семейство на касапина Димитраки Кольов Бузьов.[1] Негов племенник е журналистът и писател Никола Владикин.[3] Учи в килийното училище в Голямо Белово[2] и в Пловдив, след което три години работи в касапницата на баща си.[1] На 17 години прочита книгата „Алексий, человек Божий“[1] и на 18 заминава за Рилския манастир, където се замонашва под името Евстатий.[2] В 1853 година се мести в Зографския манастир на Света гора, където работи в канцеларията на манастира. Игуменът Натанаил го праща да учи на издръжка на манастира в богословското училище на Халки. След това придружава Натанаил по работа във Влашко и Молдова и Натанаил го настанява да учи в Духовната семинария в Яш. По-късно Евстатий учи в Киевската духовна семинария, в която завършва средно образование, а в 1866 година завършва и богословие в Московската духовна академия като „магистър по богословие“ и заминава за Берлин, където слуша една година лекции по философия. През 1867 - 1870 година завършва медицина в Париж. След завръщането си в Османската империя се установява в Зографския манастир, където отваря училище и болница.[1][2]

Пелагонийски митрополитРедактиране

 
Митрополит Евстатий

Включва се в българската църковна борба, като е сред дейците, които смятат, че бъдещата българска църква трябва да обхваща етническите български граници. След провъзгласяването на Българската екзархия, през юли 1872 година е извикан в Цариград и на 20 септември 1872 година Евстатий е ръкоположен за митрополит на Пелагонийската епархия на Екзархията, която обхваща Прилепската, Битолската и Леринската кааза със седалище в Битоля. Марко Балабанов пише за избора на Евстатий: „Негово преподобие Евстатий Пелагонийски, един от най-учените и най-образовани лица в родното ни духовенство, който се надяваме да спомогне за напредъка на народа ни“.[1]

Въпреки честите прошения от Битолската българска община и от другите български общини в епархията, че искат свой архиерей, Евстатий не получава берат от османските власти и до 1874 година остава в столицата. От Цариград той управлява дистанционно епархията, като поддържа постоянна връзка с Битолската община, лично с най-влиятелните ѝ членове братя Димитър и Никола Робеви, дава указания за църковните дела, изпраща екзархийски вули, настоява за повече народни прошения, чрез които въз основа на член № 10 от Фермана за Екзархията, тя да действа пред Високата порта. Поради отсъствието на екзархийски архиерей от Битоля, въпреки настояванията на епархията, Екзархията няколко пъти отлага включването на Пелагонийската и Мъгленска епархия в предложенията си до правителството.[4]

Управляващ Нишавската епархияРедактиране

 
Писмо от митрополит Евстатий до митрополит Мелетий Софийски и Марин Дринов по повод заточването му от сръбските власти

От октомври 1874 година е временно управляващ Нишавската епархия в Пирот.[5] В Пирот Евстатий първо се заема с увеличаване на училищата в града, за да могат да се образоват учители и за селата. През 1876 година избухва Априлското въстание и в Пиротско се появат черкезки банди, които заграбват добитъка на селяните. Евстатий изпраща писмо до великия везир Мидхат паша, на когото в 1872 година в Цариград е учител по френски, и везирът решава въпроса в полза на селяните.[1]

Евстатий Пелагонийски участва активно в съпротивата на пиротчани срещу установеното през Руско-турската война сръбско управление. През декември 1877 година в отговор на речта на командира на окупиралия Пирот сръбски Тимошки корпус, който заявява че Сърбия е дошла да прибера под крилото си „своите изгубени чада“ митрополит Евстатий заявява, че православните българи от Нишавската епархия са особено щастливи да посрещнат братските сръбски войски, които рамо до рамо с русите сполучили да дадат

независимост и свобода на България и да я повикат на държавен и самостоятелен живот.[6]

Сръбските власти се опитват да спечелят на своя страна митрополит Евстатий и му предлагат да стане глава на цялата сръбска църква, ако подпише благодарствен адрес до княз Милан, в който се обявява че населението на Нишавска епархия е сръбско и иска да остане под сръбска власт. Евстатий отговаря с категоричен отказ, като заявява, че паството му е от чисти българи и той е изпратен да ги управлява като такива. През февруари сръбските власти отново правят опит да накарат пиротчани да подпишат благодарствен адрес до княз Милан, но отново без успех. На 9 февруари е проведена антисръбска демонстрация[7] и затова 48 души от българската община са арестувани, а на 11 февруари Евстатий Пелагонийски интерниран в Крушевац, но е освободен след застъпничество на руската администрация в България[8] и занасянето от специален руски пратеник на ордена „Света Анна“ II степен на интернирания Евстатий в Крушевац.[1]

През юни 1878 година е екстрадиран от сръбските окупационни власти.[5][1][7]

През декември 1878 година екзарх Йосиф I се опитва неуспешно да издейства от османските власти да позволят на Евстатий да замине като временно-управляващ Охридската екзархийска епархия.[9]

Депутат в Учредителното и I ВНСРедактиране

Евстатий Пелагонийски участва в Учредителното събрание в Търново,[1] където защитава консервативни позиции и подписва адреса против залагането в конституцията на безусловна свобода на печата и сдружаването.[10] Митрополит Евстатий защитава тезата, че не трябва да се насърчава емиграцията на българите от неосвободените краища, а новата държава трябва да се грижи за поддържането на тяхното национално съзнание.[1] След участието си в Учредителното е депутат и в Първото Велико народно събрание.[1] След това ръководи Самоковското екзархийско духовно училище.[1]

Управляващ Одринската епархияРедактиране

През 1883 г. се установява в Цариград. В началото на 1884 година екзарх Йосиф I Български отново обмисля да го направи охридски митрополит и се опитва да убеди представителите на Охридската българска община Димитър Попсимов и Ангел Групчев да го приемат.[11] От 1885 година ръководи Одринската българска епархия. При управлението му в Одрин успява да укрепи българското църковно и учебно дело, подобрява отношенията с османските власти и вследствие успява да отслаби гръцкото влияние.[1] Руският консул в Одрин Г. Лешин обаче не е доволен от дейността на Евстатий в Одрин и иска от екзарха замяната му, тъй като в областта се усилили и униатството и гърцизмът.[12]

Евстатий Пелагонийски умира на 9 декември 1888 година в Одрин и е погребан в българската църква „Св. св. Константин и Елена“ в Одрин.[13] Опелото е извършено от епископ Синесий Стовийски,[14] който и замества Евстатий като управляващ епархията в Одрин.[15]

БележкиРедактиране

  1. а б в г д е ж з и к л м н о Севдалина Попова: Митрополит Евстатий Пелагониийски участва активно в църковно-националните борби на българите. // Focus on Air, 24 януари 2018. Посетен на 11 октомври 2018.
  2. а б в г д Българска възрожденска интелигенция: Учители, свещеници, монаси, висши духовници, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни. София, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 233.
  3. Календар на събитията - 22 май. // Нова Добруджанска трибуна. 22 май 2018. Посетен на 11 октомври 2018.
  4. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 90.
  5. а б Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 329.
  6. Венев, К. Пиротски митрополит Евстатий Пелагонийски и народната борба в поверената му епархия през втората половина на 1878 година. // Известия на Българското историческо дружество (32). 1978. с. 162-163.
  7. а б Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 247.
  8. Венев, К. Пиротски митрополит Евстатий Пелагонийски и народната борба в поверената му епархия през втората половина на 1878 година. // Известия на Българското историческо дружество (32). 1978. с. 163.
  9. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 74.
  10. Гугов, Георги. Православният консерватизъм - традиции и ценности. // Православие.бг, 1 ноември 2005. Посетен на 11 октомври 2018.
  11. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 153.
  12. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 231.
  13. Друмев, Йордан. 114 години от кончината на митрополит Евстатий Пелагонийски. // България днес VI (23-24). 1 - 31 декември 2002.
  14. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 252.
  15. Синесий, епископъ въ Щипъ и Пловдивъ и митрополитъ въ Одринъ, Охридъ и Скопие. Автобиографични бележки: подъ редакцията на Г. Д. Баласчевъ (историкъ археологъ). София, Печатница П. Глушковъ, 1934. с. 15.
пръв пелагонийски митрополит
(20 септември 1872 – 9 декември 1888)
Григорий