Софийски плавателен канал
Софийският плавателен канал, наричан също Софийско море[1] е неизпълнен проект от 1950-те години за изграждане на канал в южната част на град София, България.
В периода 1950 – 1956 г. по време на управлението на Вълко Червенков в страната се извършва усилена индустриализация и строителство по примера на Съветския съюз. Чрез трудова повинност и с примитивни методи са построени обекти, много от тях със спорна ефективност. Голяма част от тези обекти, построени с участието на бригадири, се използват и до днес.
Изкопните работи за канала са проведени основно през 60-те години. Започването на работата е тържествено обявено на 1 май 1961 г. от партийния ръководител Тодор Живков, който обявява, че по плавателния канал Панчарево – Павлово щели да плуват кораби.[2]
Проект редактиране
Този проект е част от хидровъзела „Пасарел“, който включва строителството на язовир „Сталин“ (сега „Искър“), ВЕЦ „Пасарел“, язовир „Пасарел“ (бент „Кокаляне“), ВЕЦ „Кокаляне“, долен изравнителен язовир „Панчарево“, Софийския плавателен канал и ВЕЦ „София“. [3]
Началото на Софийския плавателен канал е до шосето от лявата страна на язовирната стена на Панчаревското езеро. Изкопи са направени в землищата на селата Горубляне, Симеоново, Драгалевци и от кв. „Дървеница“ до кв. Павлово, където се предвиждало изграждане на пристанище Павлово. По този повод писателят Георги Марков пише: „На спирка „Павлово“ по линята на княжевския трамвай дълги години стоя един голям надпис: „Тук ще бъде пристанище Павлово“.
Въпреки разширяването на столицата и голямото ново строителство, в зоната на трасето на канала все още има незапълнени участъци от този канал: в ж.к. „Младост“ – в „Младост-3“, на границата между „Младост-1“ и „Младост-2“, покрай манастира „Св. Пророк Илия“ в „Младост-2“, парка „Въртопа“ в посока към кв. „Дървеница“ и „Студентски град“.
Хидровъзелът не е реализиран изцяло съгласно проекта. Плавателният канал не е завършен, нито открит, поради което последната (съгласно проекта) ВЕЦ „София“ не е построена.
Последният архитектурен план е за канал с дължина от общо 17 км, а в различните участъци съоръжението е трябвало да има минимална ширина от 20 метра и дълбочина поне 5 метра.
Според този вариант се е планирало в канала да се вливат и да го пълнят последователно реките Искър (при Панчарево), Кална река (по Околовръстния път), Банишка река (Горубляне), Рекманица, Суха река, Дървенишка река (при манастира „Св. пророк Илия“), Драгалевска река (при Драгалевци и до Лозенец), Боянска река (при Красно село).
По канала Павлово-Панчарево трябвало да има пристанища в Павлово, Красно село-Север, Лозенец, в сегашните Студентски град, Младост, както и в Панчарево.
През 60-те години се установява, че са прокопани едва 9 км.
В крайна сметка се разбира, че ако изкопите се напълнят с вода от язовир „Искър“, има опасност столицата да бъде наводнена.
Впоследствие проектът е изоставен, а през 1966 г. започва запълването на готовите участъци.
Останали отсечки от канала все още могат да се наблюдават.
Критика редактиране
Според Георги Марков, който посвещава на темата репортаж от своите „Задочни репортажи за България“, строежът се използвал като начин за тероризиране и провокиране на населението.[4]
Поради тоталитарния режим и наложената от него политика на цензура и терор, липсва открито противопоставяне на идеята. И след изоставянето не последва критика за прахосването на милиони работни дни.
Източници редактиране
- ↑ [1]
- ↑ При Вълко Червенков бием всички рекорди: София трябвало да стане пристанище на две морета!, Иван Буковски, 168 часа, 05.08.2020
- ↑ Стаменов Митре Ал., инж. Емил Андр. Василев, Развитие на електрификацията в България, с. 107, Държавно издателство „Техника“, София, 1963
- ↑ Марков, Георги. Задочни репортажи за България // Посетен на 10 януари 2010.