Стефаново (област Ловеч)

селище в България
(пренасочване от Стефаново (Област Ловеч))
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Стефаново.

Стѐфаново е село в Северна България. То се намира в община Ловеч, област Ловеч.

Стефаново
Панорамен есенен изглед от Стефаново
Панорамен есенен изглед от Стефаново
Общи данни
Население 107 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 29,457 km²
Надм. височина ? m
Пощ. код 5581
Тел. код 06910
МПС код ОВ
ЕКАТТЕ 69225
Администрация
Държава България
Област Ловеч
Община
   кмет
Ловеч
Корнелия Маринова
(ГЕРБ)
Стефаново в Общомедия

ГеографияРедактиране

Селото е разположено в полупланински район на 20 km южно от гр. Ловеч, на Микренските възвишения, в район със смесени гори. През него минават реките Селищен дол и Усоин дол, притоци на р. Видима.

ИсторияРедактиране

Село Стефаново с предишно име Вратца (до 1949 г.).

Първите писмени извори за селото са открити от Стоян Минковски с помощта на отдел „Османистика“ на Националната библиотека. Най-ранното писмено споменаване на селото е в подробен муфассал (регистър) на войнугани от каза (околия) Лофча (дн. Ловеч) от данъчната 1515 – 1516 г. и от 1541 – 1544 г. „Село Иврадже с друго име Исвоте..“. Споменато е и като Иврач (1548 г.) и Ивраджа (1570 г.). и в данъчни архиви от 1659 г. (Вирача, Вратца). Известно е, че село Вратца е било със статут на войнуганско-дервенджийско село и като такова се е ползвало с определени привилегии. Има войнугански списъци и от 18 век.

През 1854 г. в къщата на Димитър Димитров Койнов е открито първото килийно училище. През 1876 година се построява сграда специално за училище. Учителят Клисурски от Троян взема участие в Априлското въстание. През 1906 г. е изградена училищна сграда в църковния двор. Дейността на училището официално е прекратена през 1964 година.

През зимата на 1871 Васил Левски основава таен революционен комитет в къщата на игумена на Троянския манастир Давид (сподвижник и куриер на Васил Левски).

В това село е роден един от ръководителите на Велчовата завера – Иванаки Йонков-Кюркчията (Врачанчето).

Архитектурен резерват Старо СтефановоРедактиране

През 1935 г. село Стефаново е разделено на две части, като старата му част е обявена за архитектурен резерват с разпореждане №40 на Министерски Съвет от 27 октомври 1982 г. и обнародвано в ДВ бр. 20 от 11 март 1983 г. с 96 паметника на културата. От запазените по-интересни постройки в селото 95 имат качества на архитектурно-строителни паметници на културата (от тях 35 с категория местно значение и 60 в ансамбъл). Един от паметниците е черквата „Рождество Пресвета Богородици“. Тя е построена от известния майстор Уста Генчо Кънев от Трявна. Той е бил извънредно талантлив майстор, построил много църкви и обществени сгради из цяла България. Строежът е завършен през 1882 г., а през 1887 година е завършено изписването на иконостаса, като всички икони са ктиторски. Храмът е изписан от зографа Русалим Дичов от село Тресонче, Дебърско, представител на Дебърската художествена школа. След изписването на черквата Русалим Дичов изписва с декоративен стенопис („а ла франга“) много къщи в село Вратца (дн. Стефаново). Към момента има десетина къщи с частично или изцяло запазена декоративна стенописна украса.

ЗабележителностиРедактиране

В околностите на селото се намират тракийски могили.[1]

Старо Стефаново е известно още като селото с алафрангите – красиви стенописи по много от фасадите на къщите.

Други забележителности:

  • селска чешма (1830 г.)
  • Поповото мостче (1824 г., майстор Марин Христов от Ловеч).

В резервата са снимани много филми, като „Хайка за вълци“, „Юдино желязо“, „Панчо и таласъмите“, „Отвъд чертата“, „Охлюви“, „Моторът“.


[i] Радушев, Е., Ковачев Р, Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на Държавните архиви на Р. Турция, С. 1996, с. 15 – 16.

[ii] Турски извори за българската история, БАН, том XX, с. 44 и 327.

[i] Василиев, А., Български Възрожденски майстори, живописци, резбари строители, Наука и Изкуство, София, 1965 г., с. 203

ЛичностиРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Николова, Капка и др. България Пътеводител. Тангра, 2006. с. 323.

Външни препраткиРедактиране