Отваря главното меню

То̀шевци е село в Северозападна България. То се намира в община Грамада, област Видин.

Тошевци
Общи данни
Население 195 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 29,424 km²
Надм. височина 252 m
Пощ. код 3825
Тел. код 09337
МПС код ВН
ЕКАТТЕ 72919
Администрация
Държава България
Област Видин
Община
   - кмет
Грамада
Милчо Башев
(НА, Воля)
Тошевци в Общомедия

ГеографияРедактиране

Селото е разположено в северозападния край на България, на около 260 м надморска височина. Разстоянието до границата със Сърбия е около 25 км. Първоначално къщите с дворовете в селото са били разположени от двете страни на безименна река, или както я наричат селяните – „барата“. Селото е съставено от 5 махали – Средна, Горна, Бутан, Влашка и Бушняшка.

Както и в целия Видински регион, през ранния историчеси период основен поминък на населението безспорно е било земеделието и животновъдството. Занаятчийството е било развито до степен, задоволяваща нуждите на населението.

ИсторияРедактиране

Историята му е много обща с историята на другите села в България и по-конкретно с тази на селата от северозападния край.

Но наред с общото, тя има и свои специфични особености, които в някои отношения създават до известна степен самостоятелен облик на селото.

Има различни легенди за първите заселници и името на селото.

Около средата на 18 век на землището на с.Урбабинци /днешното с.Тошевци/ идва и се настанява на различни места със своя добитък, птици и др. турчина Урбаба. Кой и откъде е той?

Според разкази на стари хора от селото, пашата в с.Грамада /днешния гр. Грамада/ имал трима сина – единият се казвал Урбаба, вторият – Бранко, а на третия името не е известно. Когато пораснали и били вече женени, Урбаба идва и се настанява на землището на с.Тошевци, а Бранко на землището на днешното с.Бранковци.

Според разказите Урбаба най-напред се спрял в местността „Пуйка“, където развъдил голямо стадо пуйки, гъски, патици и др., от което после долчината получава името „Пуйка“. Пчелинът си Урбаба е настанил на около 100 метра от чешмата „Ралча“. Оборите на голямата му чарда говеда са се намирали между западния край на селото и така наречения „Сляп кош“.

На това място старите хора му казвали турската ливада.

За гледане на добитъка си, Урбаба е взимал хора от Грамада, които са си построили там примитивни землянки и колиби за живеене. Тия негови ратаи, макар че са били малко на брой, се смятат за основоположници на селото.

Кои и какви са били хората грижели се зе добитъка, птиците и пчелите на турчина-господар, не се знае, изгубило се е в миналото.

Но с положителност се знае, че някой си Райко и жена му, дълги години са пасли турските говеда. Те били бездетни и един ден, пасейки говедата, те чули детски плач. Веднага отишли да проверят и за тяхно учудване, близо до реката намерили малко дете повито в пелени. Тъй като нямали деца, те много се зарадвали, взели детето и му дали името Найден. Докато да отрасне детето те узнали, че родителите му са от едно от близките до планината села, но името му е забравено. След като поотраснало момчето, то започнало да спохожда близките и роднините си в това село, особено когато там имал местен празник. На един такъв празник намерили мома на момчето и го оженили. Направили сватба. Идвайки си при втория баща, Райко, който го отгледал, момъкът довел и булката си.

Намирайки се в последна сиромашия, слугата Райко не се зарадвал на женитбата на сина си Найден. Седнал пред землянката си и заплакал. В това време пристигнал турчина за да види добитъка и имотите си. Като видял слугата си да плаче го попитал каква е причината и Райко му отговорил: „Как да не плача чорбаджи, като ние нямаме хляб за нас, нямаме земя, кола, волове, пъкНайден довел и чужда челяд да се мъчи с нас“. На тоя отговор турчинът се изсмял с глас и казал: „От Дунав до планината е все моя земя, а з твоя Найден няма земя да се изхрани. В говедата си имам само юнаци седемдесет. Иди, хвани два от тях и изори една част от ливадата ми до оборите!“ Това зарадвало донякъде бедният ратай и те се приготвили да хващат юнаците, което не било така лесно. Предварително приготвили примки от дълги въжета, качвали се на дървета, под които ще минат говедата, и с дълъг прът хвърляли примките на рогата на юнаците и пускали въжетата да ги влачат известно време, след което ги хващали и укротявали. След това ратаят Райко и синът му Найден изорали една част от ливадата, както има казал турчина, и от нея те си изкарвали прехраната. С течение на времето, след като Урбаба починал или напуснал владенията си в селото, това място останало за вечно ползване от ратая му Райко и намереното и отгледано от него дете Найден. Понеже се знаят имената на синовете, внуците и правнуците на този Найден, се идва пак до заключението, че слугата Райко и жена му са пасли турските говеда от 1760 г. насам, след което е започнало и заселването на селото.

Близка до тази легенда, също по разкази на стари хора е, че трима братя жители на с.Грамада набили баща си заради пиянство. Подгонени от турските власти, те напуснали селото и се заселили на около 3 км западно от Грамада, по поречието на реката. На турски „вур-баба“ значи бий баща. постепенно първата буква от първата дума изчезнала, за да се образува слятото урбаба. С наставката „инци“, характерна за много селища в страната, се оформя окончателно името Урбабинци.

За произхода на старото име на селото има и друго предположение. Говори се, че една бабичка биела непослушния си син, а турчинът, който я гледал ѝ викнал: „Ур-бабо“, т.е. „удри бабо“ и от това произлязло името Урбаба, а после била прибавена и наставката „инци“. (Уур е име няма връзки с вур или ур)

В края на XVIII и началото на XIX век в селото се установяват значителен брой преселници от Тетевенско, но с времето характерният им централния балкански говор е изгубен.[1]

През Втората световна война Урбабинци, заедно със съседното село Макреш, е известно с големия брой комунисти, някои от които участват в Партизанския отряд „Георги Бенковски“. През 1945 година в Урбабинци е създадено едно от първите Трудови кооперативни земеделски стопанства в района, в което първоначално се включват 70 семейства и което получава името „Септември“.[2]

След Кулските събития от март 1951 година 4 семейства (12 души) от селото са принудително изселени от режима.[3]

Комунистическият режим преименува селото по имената на тримата убити партизани през януари 1944 г., а именно: Тошо Младенов Герговски – секретар на партийната организация в селото и зам.-политкомисар на отряд „Георги Бенковски“ (а също и баща на бъдещия президент Петър Младенов), Тодор Панов Иванов и Тошо Вълчов Иванов. Като израз на дълбока признателност към тяхното революционно дело и героична смърт, и на другите загинали партизани – Лило Младенов, Петър Лилов и Георги Целов, беше издигнат внушителен гранитен паметник-композиция с фигурите им на площада на селото.

Културни и природни забележителностиРедактиране

На центъра на селото е издигнат гранитен паметник – композиция с фигурите на шестте убити партизани

Има малка рекичка и гори подходящи за излети

Редовни събитияРедактиране

Всяка година в първата неделя от месец август се провежда традиционния събор.

ЛичностиРедактиране

Родени в Тошевци
Починали в Тошевци

БележкиРедактиране

  1. Заяков, Нинко. Исторически причини за формиране на влашкото население във Видинско. // Българска етнология (5). 1995. с. 28 – 51.
  2. Груев 2009, с. 107, 111, 124.
  3. Груев 2009, с. 205.
Цитирани източници
  • Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5.