Хърлѐц е село в Северозападна България. То се намира в община Козлодуй, област Враца.

Хърлец
Общи данни
Население 2101 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 47,681 km²
Надм. височина 58 m
Пощ. код 3329
Тел. код 09163
МПС код ВР
ЕКАТТЕ 77548
Администрация
Държава България
Област Враца
Община
   - кмет
Козлодуй
Маринела Николова
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Хърлец
Огнемир Симов
(БСП)

ГеографияРедактиране

Село Хърлец се намира в северозападна България, между Стара планина и река Дунав. Покрай селото минава още река Огоста. Землището и селото лежат върху плато, което е дело на голям метеорит, прелетял от вселената преди хилядолетия. Наносната почва, наречена тук „льос“ е песъчлива край Дунав, а направените сондажи в Дунавската равнина, откриват присъствие – на море. Платото носещо името на плодородната „Златия“ е хълмисто, пресечено от юг на север с много дерета и долове, по които текат малки реки и потоци, които се вливат в реките Огоста и Дунав. Землището на Хърлец привидно е сухо. Лишено е от извори. От север се докосва от Дунав, а на изток граничи с Огоста. Но при направените сондирания са открити големи количества подпочвена питейна вода, която днес се използва за водоснабдяването на селото. Територията на Хърлец е разположена върху 45264 декара площ. Надморското равнище на селото е 54,5 м. Върху землището на селото е построена първата на Балканите атомна електроцентрала – Първа атомна, която се намира на 3 км от центъра на селото. Хърлец се намира на 12 км от гр. Козлодуй

ИсторияРедактиране

Селото има вековна история. Културна забележителност в селото, е национален археологически резерват „Августа“, намиращ се в местността „Калето“ на 5 км. северно от село Хърлец. Резервата е обявен за паметник на културата в Държавен вестник, бр. 90 от 1965 г. Крепостта има форма на неправилен петоъгълник, издължен от север към юг. Портите на крепостта са три – по една от запад, север и изток, а кулите са тринадесет – две ъглови и единадесет междини. През периода 1973-1984 г. на територията на крепостта са провеждани планирани археологически проучвания, които дават значими научни резултати. Най-ранните останки, регистрирани в обекта са от края на бронзовата епоха. Открити са няколко погребения, извършвани чрез трупоизгаряне в урна. Първото поселение е от времето на траките, то е просъществувало до установяването на римското владичество в днешна Северна България. Данни за трайно римско военно присъствие има от средата на I век, когато е изграден укрепен лагер. Първоначално лагерът е бил ограден от дървено – землено укрепление, което по-късно прераства в каменна крепостна стена. През II–VI век се развива римски и ранно византийски градски център „Августа“ с характерна за периода укрепителна система. Тя изцяло е проучена и е установено, че крепостната стена е вкопана до 2,30 м и дебелината и достига до 2,50 м. Стените и са изградени от грубо обработени камъни, споени с бял хоросан. Градът е последователно разрушаван и възстановяван при Първото и Второто готски нашествия през III–IV век. Последното разрушение на града е през VI век от аварите, след това той не е възстановен. Проучванията установиха, че върху развалините на „Августа“ впоследствие е изградено славяно- българско селище.

РелигииРедактиране

Населението е изцяло съставено от християни. В 1884 година е завършена църквата „Успение Богородично“. Зографията в нея е дело на дебърския майстор Велко Илиев.[1] Това се разбира и от плочата, монтирана на западната стена на църквата. През 1995 година, в навечерието на 111-годишнина на храм паметника е направена вътрешна реконструкция – възстановяване на иконописа по стените в корабната част и ремонтиран изцяло олтара. Ремонта е извършен от десет студенти от художествена академия в София под ръководството на декана – доц. Григоров и с помощта на асистент Белишки. Целият ремонт е направен безплатно от студентите като дар за селото. Църквата си остава един духовен център, тачен от жителите на село Хърлец.


ДругиРедактиране

Името на селото означава геран, кладенец, бунар.

Легенда за селото: Това се случило много отдавна. Живели си хората мирно и щастливо в своите колиби, орали земята, сеели семена, отглеждали деца. Реките Дунав и Огоста шумолели сред тополи и върби, носели бистри сини води към морета и океани. Летели птици, звънели хлопатарите на стадата. Но коварна болест започнала да помита младо и старо. Зачернила колибите. Объркани хората се питали: “Къде да отидем, къде да се спасим?” Тогава от една землянка излязла стара прегърбена старица, с коса по-бяла от снеговете. Лицето ѝ набраздено, като разораните напролет ниви. -Мили хора – рекла тя на селяните – трябва да бягате на запад към дъбовия хълм... Там ще останете девет месеца и пак ще бягате... Девет пъти огнища трябва да направите. - Коя си ти, бабо? – запитали хората. - Не сме те виждали... - Която и да съм, слушайте какво ви казвам. Така ще се спасите от коварната чума... - А ти? - Аз ще остана да я заблудя – отговорила старицата и се върнала в колибата. Послушали я хората. Впрегнали кравите и отишли на дъбовия хълм. Задимели огнищата. Като минали девет месеца се преместили. След още девет, пак запалили огнище на друго място. Така девет пъти правили колиби: отишли на хълма на Чока, после мястото на днешните овчарници, към днешното село Сараево, край Огоста, в местността „Бели брег“, в Гърлището, в Телешмана, в Барочията и още на други места, докато спрели на мястото на днешното село. И задимели отново огнищата, а хората със страх поглеждали към най-старите колиби. Спомнили си за старицата. Един смелчага веднъж решил да отиде при старицата. Спуснал се на север и стигнал разрушените колиби. Само една все още димяла. Приближил и чул песен. Бил гласът на старицата. Тя пеела песен за това, как чумата се удавила в реката. Влязъл младежът, хванал сухата ръка на бабата и я целунал. А тя попитала: - Сменихте ли девет места? - Сменихме ги. - Сега вече нищо няма да ви изгони от там. Помолил я младежът да отиде с него в новото село, но тя отказала. Пожелала да умре в старото селище, къде била погребала мъж и деца. А когато умряла, селяните я погребали близо до Дунав, на хълма, където после съградили манастир. Дълго после хората идвали в него да запалят свещица, да се помолят, сватба да направят, дете да кръстат. Не зная дали всичко е истина, но във всяка легенда има и зрънце светлина. Може пък точно така да е създадено нашето село Хърлец.

КултураРедактиране

В селото има читалище, което се казва „Никола Йонков Вапцаров – 1927“. Родено от историческата потребност на времето, тръгва по пътя на своето развитие с високите идеали за културно въздигане, самосъзнание и духовен растеж на местните хора. Трети юли 1927 г. На този ден по инициатива на учителите в селото ни- Димитър Шаров, Димитър Очев, Никола Попов и някои по просветени хора, както и местния свещеник Атанас Стойков се основава читалище „Стоян Михайловски”. Негов първи председател е Димитър Маринов/търговец/, а библиотекар Димитър Шаров/учител/. Подпредседател е Никола П. Димитров/учител/, секретар Димитър М.Очев/учител/, касиер- Флоро Параскевов/земеделец/. Съветници-свещеник Атанас Стойков и Опро Динчев/писар/. През 1954 г. Читалище”Стоян Михайловски”е преименувано на Народно читалище „Никола Йонков Вапцаров”, чието име носи и до днес. Тогавашното ръководство с председател Трифон Думбаров и библиотекар Димитър Русев подобряват и ремонтират помещението за развиване на дейности. През 1975 г.се открива новата читалищтна сграда. Тя е построена със средствата от самооблагане на местното население. Най-голямо участие по построяването взема кмета на селото ни Борис Тодоров Терчев, който е техник на строежа. Към читалището функционират Група за народни обичаи и наричания, женска певческа група „Хърлечанка“, кръжок по приложни изкуства „Майсторете ръчички“, детско юношески състав „От извора“, дамска формация „Аугуста“, клуб „Любознайко“, клуб „Млад екопатрул“, детски танцов състав „Веселушки“ и САФ „Калушари“- едно от петте живи човешки съкровища на България.

ЛичностиРедактиране

Родени в Хърлец

БележкиРедактиране

  1. Майстор Къно Денов и зографът Велко Илиев. // Карта на времето. Дигитален архив на регион Враца XX век. Посетен на 25 август 2018.

От Искър до Огоста