Вижте пояснителната страница за други значения на Чифлик.

Чифлик (от турската дума çiftlik) описва частно едро земеделско стопанство.[1] В него са разположени както стопански, така и жилищни постройки.

Къщата в чифлика на А. Границки, с. Граница

Край чифлика по правило се намира малко населено място, в което живеят селяните, обработващи земята на чифлика.

Собственикът на чифлик се нарича чифликчия (крупен земевладелец).

В миналото – т. е. в Османската империя и в това число по българските земи тогава – думата е имала три значения:[2]

  1. Чифлик се наричал среден по големина поземлен имот на дадено селско раетско (свободно, неробско) домакинство – според дефиницията в османския Закон за земите.
  2. Чифлик се наричали и по-едрите послужебни феоди, дадени от държавата на войници от помощните родове войска за тяхната служба или на лица, натоварени с военностопански и военноадминистративни задължения. Тези поземлени владения са по същество феодални стопанства. Чифликчията е феодал – господар на имота и на живеещите върху него селяни.
  3. След разпадането на феодализма, чифлиците продължават да съществуват, но те вече не са феоди (дадена на заем държавна земя на местен господар – феодал), а частна собственост. Въпреки това, на практика се запазва до голяма степен зависимостта на местното селско население от обработваемата земя на чифлика и съответно от чифликчията.

Произход

редактиране

Турският термин чифлик означава средно по размер еднолично селско стопанство, чиято поземлена площ варира от 60 до 150 дюнюма (един дюнюм е равен на 919,3 кв. м) и се обработва с един чифт работен добитък.[3] Това определение за чифлика се съдържа в Закона за земите от времето на султан Мехмед III (1583–1603 г.). То се запазва и в Закона за земите от 1858 г.[4]

Феодалноподобно стопанство

редактиране

След разпадането на феодалните чифлици в края на XVII и в следващите XVIII и XIX в. се развиват нови – феодалоподобни чифлици.[2] Те са много сходни на феодалните чифлици, но не са феоди (дадена на заем държавна земя на местен господар – феодал), а частна собственост. Докато във феодалните чифлици феодалът е бил господар на имота и хората, живеещи и трудещи се по него, то в чифлиците хората са били свободни по закон, но до голяма степен зависими от обработването на земята и по този начин практически зависими от чифликчията.

Тия големи земеделски стопанства се различават съществено от тези средни по големина земеделски имоти на свободните селяни, споменати в двата Закона за земите. Основните отлики се заключават в начина на придобиване на земята и изграждане на чифлишкото стопанство, в аграрните отношения, наложени в новите чифлици, в начина на производство и в целите на това производство.[2]

Земята в чифлишкото стопанство практически е лична собственост, която донякъде се доближава до феодалния поземлен режим.[2] Чифликът е стоково стопанство, в което се използва изполичарството и кесимджийството.[2] Изполичарят е селянин, който взема определено количество земя за обработка от чифликчията и се задължава да му предостави половината от получената продукция.[2] Кесимджията пък предварително се договаря за количеството продукция, което трябва да предаде на земевладелеца срещу дадената му за обработка земя.[2] Също така в чифлика са се използвал и наемният труд на ратаи, аргати, момци и слуги – хората, продаващи своята работна сила срещу съответно заплащане.[2]

Следователно, чифликът като феодалоподобно стопанство е окачествено като преходно стопанство между феодалното и трудово-пазарното, което се е появило се и получило развитие в специфичните условия на източния азиатски деспотизъм.[2]

Разпространение

редактиране

Териториалното разпределение на чифлиците е твърде неравномерно.[2] Те възникват най-често около големите търговски центрове — градове, панаири, тържища и край оживените търговски пътища.[2] В тези стопанства феодалните отношения се изявяват в по-чист вид, отколкото в чифлиците, намиращи се в Добруджа, Македония и Северозападна България.[2] Що се отнася до количеството земя, включена в чифлишките стопанства, трябва да се отбележи, че тя, ако я наречем условно чифлишка земя, не е доминираща дори в онези райони, където този тип стопанство има най-широко разпространение.[5]

Господарлък

редактиране

През XVIII век се появяват и т. нар. господарски земи, или господарлъци.[6] Те са характерни най-вече за Западна и Северозападна България и се оформят успоредно с възникването на чифлиците чрез отнемане на селската земя и създаване на феодални имения от нов тип — със стокова насоченост.[6]

Премахване

редактиране

Последните чифлици в България са разтурени след 9 септември 1944 г., когато Царство България в превърнато в комунистическа Народна Република България. Тогава е извършена аграрна реформа върху собствеността на земята, като по-късно е проведена колективизация (чрез кооперация или национализация на земите и другите ресурси) в селското стопанство.

Демокрация

редактиране

В началото на 1990-те години, когато в България започва възстановяването на собствеността върху земята в реални граници, все повече се говори за възстановяване на семейните стопанства, този път във вид на ферми.

Литература

редактиране
  • Стоянов, Иван Илиев. История на Българското възраждане. Велико Търново, Абагар, 1999 г. ISBN 954-427-387-5. с. 57-59. Посетен на 2023-03-12.

Вижте също

редактиране

Източници

редактиране
  1. Институт за български език „Професор Любомир Андрейчин“ при Българската академия на науките. Чифлик // Речник на българския език. Посетен на 2023-03-12.
  2. а б в г д е ж з и к л м Стоянов, Иван Илиев. История на Българското възраждане. Велико Търново, Абагар, 1999 г. ISBN 954-427-387-5. с. 58. Посетен на 2023-03-12.
  3. Стоянов, Иван Илиев. История на Българското възраждане. Велико Търново, Абагар, 1999 г. ISBN 954-427-387-5. с. 57. Посетен на 2023-03-12.
  4. Стоянов, Иван Илиев. История на Българското възраждане. Велико Търново, Абагар, 1999 г. ISBN 954-427-387-5. с. 57-58. Посетен на 2023-03-12.
  5. Стоянов, Иван Илиев. История на Българското възраждане. Велико Търново, Абагар, 1999 г. ISBN 954-427-387-5. с. 58-59. Посетен на 2023-03-12.
  6. а б Стоянов, Иван Илиев. История на Българското възраждане. Велико Търново, Абагар, 1999 г. ISBN 954-427-387-5. с. 59. Посетен на 2023-03-12.