Абдул Хамид II (на османски турски: عبد الحميد الثاني) е 34-тият султан на Османската империя от 31 август 1876 до 27 април 1909 г. и последният султан, упражнявал ефективен контрол върху разпадащата се държава. Периодът, през който той царува в Османската империя, е известен като Хамидийската ера. Той наблюдава период на упадък с бунтове (особено на Балканите) и ръководи неуспешна война с Руската империя (1877 –1878), последвана от успешна война срещу Кралство Гърция през 1897 г.

Абдул Хамид II
عبد الحميد ثانی
султан на Османската империя
Абдул Хамид II през 1899 г.
Абдул Хамид II през 1899 г.

Роден
Починал
Погребан Тюрбе на Махмуд II, Турция

Религия ислям
Награди Орден Черен орел
Управление
Период 31 август 1876 – 27 април 1909
Предшественик Мурад V
Coat of arms of the Ottoman Empire (1882–1922).svg
Семейство
Род Османска династия
Баща Абдул Меджид I
Братя/сестри Мурад V
Мехмед V
Мехмед VI
Деца Айше Османоглу
Подпис Tughra of Abdülhamid II.svg
Абдул Хамид II в Общомедия

В съответствие със споразумение, сключено с републиканските млади османци, той обнародва първата конституция на Османската империя, която е знак за прогресивно мислене, което бележи ранното му управление. Въпреки това, през 1878 г., позовавайки се на разногласия с османския парламент, той суспендира както краткотрайната конституция, така и парламента. Модернизацията на Османската империя продължава по време на неговото управление, включително реформа на бюрокрацията, разширяване на Румелийската железница и на Анадолската железница, както и изграждането на Багдадската железница и на Хиджазката железница. Освен това са създадени системи за регистрация на населението и контрол върху печата, заедно с първото местно модерно юридическо училище през 1898 г. Най-мащабните от реформите се случват в образованието: много професионални училища са създадени в области, включително право, изкуства, занаяти, строително инженерство, ветеринарна медицина, митници, земеделие и лингвистика. Въпреки че Абдул Хамид II затваря Истанбулския университет през 1881 г., той се отваря отново през 1900 г. и мрежата от средни, начални и военни училища е разширена в цялата империя. Германските фирми изиграват основна роля в развитието на железопътните и телеграфните системи на империята. Тази модернизация струва на империята икономическия суверенитет, тъй като финансите й са под контрола на Великите сили чрез Османската администрация за публичен дълг.

По време на управлението на Абдул Хамид, Османската империя става известна с кланетата на арменци и асирийци в периода 1894 – 1896 г. По време на управлението на Абдул Хамид са извършени множество опити за покушения. Сред многото опити за покушение срещу него, един от най-известните е опитът за убийство в джамията Йълдъз от 1905 г. от Арменската революционна федерация. Големи части от османската интелигенция също го критикуват остро и му се противопоставят поради използването на тайна полиция за заглушаване на несъгласието и младотурското движение. През 1908 г. тайна революционна младотурска организация, известна като Комитетът на съюза и прогреса, принуждава Абдул Хамид II да възстанови парламента и конституцията, тези събития са наречени Младотурска революция. Абдул Хамид се опитва да утвърди отново своя абсолютизъм година по-късно, което довежда до свалянето му от юнионистките сили в събитие, известно като Инцидентът от 31 март 1909 г.

Ранни годиниРедактиране

Абдул Хамид II е роден на 21 септември 1842 г. в двореца Çırağan, Ортакьой или в двореца Топкапъ, всичките са в Истанбул. Той е син на султан Абдул Меджид и Тиримюжгян Кадън (Черкесия, 20 август 1819 г. – Константинопол, дворец Ферие, 2 ноември 1853 г.), първоначално носи името Вирджиния. След смъртта на майка си, той по-късно е осиновен от законната съпруга на баща си – Перестю Кадън. Перестю също е осиновителка на полусестрата на Абдул Хамид – Джемиле Султан, чиято майка Дюздидил Кадън умира през 1845 г., оставяйки я без майка на двегодишна възраст. Двамата са отгледани в едно домакинство, където прекарват детството си заедно.

За разлика от много други османски султани, Абдул Хамид II посещава далечни страни. Девет години преди да заеме трона, той придружава чичо си султан Абдулазиз при посещението му в Париж (30 юни – 10 юли 1867 г.), Лондон (12 – 23 юли 1867 г.), Виена (28 – 30 юли 1867 г.) и столиците или градовете на редица други европейски страни през лятото на 1867 г. Те заминават от Константинопол на 21 юни 1867 г. и се завръщат на 7 август 1867 г.

УправлениеРедактиране

Абдул Хамид II става султан на 31 август 1876 г., след детронирането на брат му Мурад V.

При управлението на Абдул Хамид II влиза в сила първата Османска конституция – на 23 декември 1876 г. Създава се и първият османски парламент. Първоначално велик везир е Мехмед Рушди паша, след това на поста е назначен Мидхат паша.

След неуспеха на Цариградската конференция Османската империя претърпява поражение в Руско-турската война от 1877 – 1878 г., при което империята губи България с подписването на Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.).

В началото на 1878 г. Конституцията е суспендирана и парламентът е разпуснат. Установява се деспотичен режим, който продължава до 1908 година. Поради жестокостта, с която са потушени бунтовете по време на неговото управление, включително Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), Абдул Хамид II става известен на Запад като „Кървавия султан“ или още „Червения султан“. През 1905 г. арменски революционери извършват неуспешен атентат срещу султана.

След Младотурската революция от 1908 г. Конституцията е възстановена и парламентът възобновява заседанията си. Абдул Хамид II прави опит да организира контрареволюция, но е детрониран на 27 април 1909 г. и е заточен във Вила Алатини в Солун. През 1912 г., по време на Балканската война, е върнат в двореца Бейлербей в Истанбул. До него в часа на смъртта му е само сестра му Салиха. Умира на 10 февруари 1918 г.

Султан Абдул Хамид II е сдържан и работоспособен човек. Желаел е да се задълбочава в работата си до най-малките подробности. Заради деспотичния си режим, наречен „Зулумът“, получава прозвището „Канлъ“ – Кървавия. Много източници служат като доказателство, че режимът му е бил клеветен и определян като жесток с цел отслабване на властта му. Предпочитал да живее в двореца Йълдъз, отколкото в главната резиденция Долмабахче. През 1968 година в серия статии на истанбулския вестник „Бугюн“ журналиста Фазъл Късакюрек публикува спомените на султана и на най-близките му сътрудници, в които има цял раздел озаглавен „Подготовка за въстание на Българите от Македония“, където се признава, че Българите са етническото мнозинство в областта и заради това Османската власт е решила да насочи против тях местните гърци, взимайки ги под свое покровителство. А бившият главен секретар на султана Тахсин Паша разказва как султана го е попитал за броя на българите в Скопие, искайки да узнае гъстотата на българите в областта, и на другия ден скопския валия съобщава, че в града има повече от три хиляди българи, изчислявайки само броя на пълнолетните мъже.[1]

ГалерияРедактиране

БележкиРедактиране