Антиной (на гръцки: Αντίνοος) е любовник на римския император Адриан, обожествен след смъртта си. Култът към Антиной добил голяма популярност, особено в гръкоезичната част на империята, а образът на красивия младеж бил често използван в произведенията на изкуствата и художествените занаяти.

Антиной
Antinous
обожествен любимец на император Адриан
Роден
около 111 г.
Починал
30 октомври 130 г. (19 г.)
ПогребанВила Адриана, Остия Антика, Италия
Семейство
ПартньорАдриан
Антиной в Общомедия

Биография редактиране

Антиной е роден на 27 ноември, вероятно през 110 г., в град Витиний (Клавдиополис, дн. Болу) в областта Витиния (Мала Азия, дн. Турция).

При едно от посещенията си, императорът забелязва красивия младеж, който бил на около 16 години и се влюбва в него. Той е включен в свитата на император Адриан и става негов любимец, като го придружава в многобройните му пътешествия из империята. През 130 г. Адриан посещава Египет и по време на пътуване с кораб по Нил, вероятно на 30 октомври, Антиной загива във водите на реката при неясни обстоятелства. Някои автори възприемат версията за нещастен случай, лансирана от императора, но преобладава мнението, че Антиной се е самоубил или пожертвал (доброволно или по принуда), тъй като имало предсказание за скорошната смърт на Адриан и някой трябвало да загине вместо него, за да се удължи по този начин животът му. След смъртта на Антиной Адриан основава близо до лобното му място град Антиноополис в памет на своя любимец. Антиной е обявен първоначално за полубог, а сетне и обожествен, като Адриан заповядва из цялата Римска империя да бъдат поставени статуи на красивия юноша и да им се оказват божествени почести. В чест на новосъздадения бог се издигат храмове, организират се религиозни сдружения и се учредяват състезания.[1]


 
Нецензурна литография на Антиной и Адриан

Култ редактиране

 
Статуя на Антиной като Дионис

Едно от най-важните средища на култа към Антиной е град Мантинея, където е построен огромен храмов комплекс и зала със статуи на Антиной, провежда се ежегоден празник в негова чест, а на всеки четири години – състезания, приравнени по значение към Олимпийските игри. Мантинея е избрана за център на култа, тъй като се смятало, че родният град на Антиной Витиний е основан от преселници от Мантинея. В Атина са организирани два вида спортни и музикално-поетични състезания – т.нар. Антиноеви игри в града и Антиноеви игри в Елевзин, провеждани поне до втората половина на 3 век. Състезания в прослава на Антиной са учредени още в Аргос, Олимпия и Томи. В много градове на империята като Александрия, Витиний, Тарс, Мантинея, Делфи, Смирна и Адрианопол се секат монети с образа на обожествения юноша.

Любовникът на Адриан се превръща в идеал за красота и популярността на изображенията му дава нов тласък на развитието на изкуствата в Римската империя. Запазени са стотици статуи и релефни изображения на Антиной, в които той е представян с атрибутите на различни богове – най-често като младия Дионис, но и като Аполон, Херакъл, Хермес, Озирис, Вертумн и др.

В желанието си да се подмажат на императора астрономи измислят съзвездие „Антиной“ на мястото на по-старото съзвездие „Ганимед“. Това съзвездие, премахнато от звездните карти едва през 19 век, се намирало под Орел, а Антиной бил представян като младеж, стрелящ с лък.

 
Бюст на Антиной, музей в Рим

В средите на ранните християни Антиной първоначално е възприет радушно, особено от простолюдието, което съзира в образа му невинния и красив юноша, принесъл в жертва живота си в полза на чуждо благоденствие. Това предизвиква негодуванието и критиките на раннохристиянските автори, за които историята на Антиной е отличен пример за същността на нечестивите езически богове и свидетелство за позорното поведение на императорите – гонители на християнството.[2] Например св. Атанасий използва обожествяването на Антиной като важен аргумент в своето слово срещу езичниците:

Други, сякаш стремейки се ревностно към още по-лошо, дръзнаха да издигнат сред боговете своите владетели и децата им, било от почит към властващите, било поради страх от тиранията им... Такъв е сега и любовникът на римския император Адриан Антиной, когото, макар и да знаят, че е бил човек, и то не човек почтен, а изпълнен с разпътство, почитат от страх пред онзи, който им е заповядал. Когато Адриан се намираше в земята на египтяните, слугата на неговото сладострастие Антиной умря и той заповяда да го почитат като бог, понеже обичаше момчето и след смъртта му, при все че така изобличаваше самия себе си и предоставяше доказателство срещу цялото идолопоклонство...[3]

Родословно дърво на Нерво-Антониновата династия редактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Марция
 
Траян баща
 
Нерва (96-98)
 
Улпия
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Улпия Марциана
 
Траян, осиновен син (98-117)
 
Помпея Плотина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елий Афер
 
Паулина Стара
 
 
 
 
 
 
Либон Рупилий Фруги (3)
 
 
Салонина Матидия
 
 
 
 
Л. Вибий Сабин (1)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Рупилия Ания
 
М. Аний Вер
 
Рупилия Фаустина
 
Вибия Сабина
 
Адриан, осиновен син (117-138)
 
Антиной
 
Паулина Млада
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Домиция Луцила
 
Марк Аний Вер
 
М. Аний Либон
 
Фаустина Старша
 
Антонин Пий, осиновен син (138-161)
 
Елий, осиновен син
 
Юлия Паулина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Корнифиция Фаустина
 
Марк Аврелий, осиновен син (161-180)
 
Фаустина Младша
 
Аврелия Фадила
 
Марк Антонин и Марк Галерий Антонин
 
 
 
 
 
 
 
Салинатор
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Луций Вер, осиновен син (161-169)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Фадила
 
Корнифиция
 
Комод (177-192)
 
други деца
 
Луцила
 
 
 

Източници редактиране

  1. Дион Касий, LXIX, 11; Елий Спартиат, Hadr., XIV, 5 – 7; Секст Аврелий Виктор, De Caes., 14, 7 – 9; Павзаний, VIII, 9, 7 – 8.
  2. Юстин Мъченик, Apol., 29; Тациан, Or. ad Graecos, 10; Климент Александрийски, Protr., 4, 49; Тертулиан, Apolog., 13; Ad nat., II, 10; Adv. Marc., I, 18; Ориген, Contra Celsum, III, 36 – 38.
  3. Contra gentes, 9.