Арабско-византийски войни

Арабско-византийските войни са серия военни конфликти в периода 7 – 12 век между Византия и Арабския халифат и неговите наследници.

Арабско-византийски войни
Арабски завоевания
Greekfire-madridskylitzes1.jpg
Гръцкият огън спасява Византия от арабското нашествие (хроника на Йоан Скилица)
Информация
Период 6241180
Място Леванта, Сирия, Египет, Северна Африка, Мала Азия, Крит, Сицилия, Южна Италия
Резултат Леванта, Месопотамия и Северна Африка са завоювани от арабите
Страни в конфликта
Flag of the Greek Orthodox Church.svg Византийска империя
Първа българска държава
Кръстоносни държави
Хасаниди
Италиански градове-държави
Арабски халифат
Ахлабиди
Емирство Бари
Емирство Крит
Хамданидите на Халеб
Фатимидски халифат
Арабско-византийски войни в Общомедия

Войните започват по време на управлението на император Ираклий с първоначалните мюсюлмански завоевания в Сирия.

След падането на Йерусалим и завоюването на Божи гроб от арабите (638 г.) византийците (наричани „римляни“ или „рум“ в мюсюлманските исторически хроники), започват серия кампании с цел отвоюване на Светите земи и житницата на империята Египет. Единственото обаче, което успяват да постигнат, е възстановяването на Христовия кръст и възвръщането на християнския контрол над Йерусалим през 629 г., което продължава съвсем кратко.

Първоначалният конфликт продължава от 634 до 718 г. и завършва с втората арабска обсада на Константинопол. В резултат на арабската кампания Византия загубва Леванта, но арабската експанзия към Мала Азия е спряна.

Конфликтът се разгаря с нова сила между 800 и 1169 г. Абасидският халифат завоюва територии от Южна Италия през 9-10 век, които не са задържани дълго, в това число остров Сицилия.

В края на IX и началото на X век основен театър на сблъсъка между Византия и Абасидския халифат е Ориентът. Двете сили са уравновесени: византийците са отблъснали арабите по границите на долината на Ефрат и по върховете на планината Тавър и са построили верига от крепости. Между византийските гарнизони и арабските територии се простира междинна зона, подлагана на набези и от двете страни с цел грабеж. Създадена е и практика за размяна на пленници[1].

От средата на IX век съотношението на силите почва да се накланя в полза на византийците. Византийската Македонска династия предприема настъпление в Мала Азия и Леванта, като превзема Тарс (965 г.), Антиохия, Шайзар и Едеса (1039 г.). Киликия, Северна Месопотамия и Северна Сирия са организирани в теми, а византийците ги населват с християнско население. Никифор Фока и Йоан Цимисхи отиват още по-далеч и заплашват Юдея и арабското владение на Йерусалим[2].

Абасидските халифи са в много слаба позиция: Източен Иран е преминал в ръцете на местната династия Саманиди, а в самия Багдад властта е завзета от Буидите, макар и те да управляват от името на халифа. Арабите Хамданиди са основали княжество с център Алепо, но в резултат от византийския военен поход емирството и съседите му се признават за васални на Византия. В допълнение, Абасидите се стремят да неутрализират заплахата за съществуването си от страна на египетските Фатимиди, които стъпват в Палестина[3].

ИзточнициРедактиране

  1. Ришар, Жан. История на кръстоносните походи. София, Рива, 2005. ISBN 9543200483. с. 21.
  2. Ришар, Жан. История на кръстоносните походи. София, Рива, 2005. ISBN 9543200483. с. 22.
  3. Ришар, Жан. История на кръстоносните походи. София, Рива, 2005. ISBN 9543200483. с. 22.

Вижте същоРедактиране