Отваря главното меню

Атанасиос Сулиотис, известен като капитан Николаидис (на гръцки: Αθανάσιος Σουλιώτης, Νικολαίδης), е гръцки офицер и революционер, ръководител на Солунския комитет на гръцката въоръжена пропаганда в Македония от началото на XX век, политик и историк, привърженик на гръцко-турското сътрудничество.

Атанасиос Сулиотис
Αθανάσιος Σουλιώτης
гръцки политик

Роден
Починал
1945 г. (67 г.)
Депутат в Гръцкия парламент:
Атанасиос Сулиотис в Общомедия

БиографияРедактиране

В 1900 година Сулиотис завършва военно училище в Атина със звание втори лейтенант. Започва военна кариера в геодезическата служба на армията, което му позволява, оставайки на служба, да преподава география в офицерското училище.[1].

Солунска организацияРедактиране

В края на лятото на 1905 година се свързва с гръцкия консул в Солун Ламброс Коромилас.[2] През март 1906 година пристига в града и му е възложена задача да създаде разузнавателна организация и екзекутивен (тоест терористичен) отряд, финансиран пряко от консулството. Сулиотис пристига в Солун през март 1906 година под фамилията Николаидис, като търговски представител на германска фирма за шевни машини. Представителството е открито от Сулиотис съзнателно в българския квартал. Сулиотис научава малко турски, български и валашки. Представителството е разрушено от пожар, но Сулиотис става представител на застрахователна компания. През лятото на 1906 година основава Солунска организация, първоначално на териториален принцип (6 сектора на града), а по-късно по принцип на изпълнение на задачи. Всеки от ръководителите на сектори на свой ред организира 10 агенти. Непосредствено в контакт с Николаидис влизат само ръководителите на сектори, с което се подсигурява секретността на организацията.[3].

 
Сулиотис, Харитос, Пападопулос и Езра евреина в шивашки магазин.

За кратко време отрядът се разраства, започва да се финансира независимо чрез финансовата компания, която отваря самият Атанасиос Сулиотис. Привлича за сътрудник Спилиотопулос и за секретар Менелаос Комботекас, а след това са привлечени и Аргириос Захос, Димитриос Маргаропулос и параходният агент Йоанис Емирис. Целта му е да изолира икономически българите в Солун, да събира сведения чрез специален разузнавателен отдел с ръководител Георгиос Пендзикис, както и с убийствата на местни българи или гърци и гъркомани, несътруднечещи на гръцката пропаганда в Македония. Отрядът вербува четници за андартските чети и организира търговски бойкот на българските стоки в Солун.[2][4]

Атанасиос Сулиотис обикаля градовете Бер, Негуш, Воден, Драма, Кавала, Нигрита, Демирхисар, Битоля и Дедеагач, като на места открива клонове на легалната си финансова компания и прави опит да създаде нелегални дъщерни организации към тях, които да бъдат оглавявани от гръцки офицери. Най-добре сработва подобният комитет в град Сяр, ръководен от гръцкия офицер Малеос (капитан Нуцос) и гръцкия митрополит в града Григориос[5].

Най-вероятно през 1907 година пише и издава мистификационната пропагандна книжка Пресказание на Голем Александър.[6]

Константинополска организацияРедактиране

 
Сулиотис в 1900 година

През декември Сулиотис заедно с гръцкия консул в Дедеагач Йон Драгумис са изпратени в Цариград – Сулиотис отново по прикритието на търговец, а Драгумис – в гръцкото посолство.[2] По модела на Солунската организация в 1908 година двамата основават Константинополска организация, разделяйки града на 36 сектора, в които членовете на организацията – 500 в 1912 г.: чиновници, лекари, офицери, журналисти от гръцки произход – събират информация и я предават в Центъра. Целта отново е борба против българското влияние в османската столица, предимно в областта на църквата и благотворителността. Организацията се поддържа от гръцките депутати в Османския парламент, Цариградската патриаршия и правтелството в Атина.[7]

„Елино-османизъм“Редактиране

Съвременния историк и професор в Отавския университ Д. Кицикис, привърженик на гръцко-турското сближение пише:

Може би Византийската империя е трябвало да се подчини на „франките“, да се откаже от вярата си заради папската вяра, за да види своя народ асимилиран в западната култура, за да се възползва по-късно от Възраждането и последвалата индустриална революция? Народът в тази епоха е силно раздвоен. Гръцкият народ остава раздвоен и днес. В навечерието на Първата световна война Сулиотис-Николаидис мечтае за създаването на гръко-турска федерации и пише, что той и привържениците му искат отново да приемат доренесансовата „източна цивилизация“, „Междинната зона“ (Източно Средиземноморие) и да я превърне в друго Възраждане: „Източно Възрождане“.[8]

„Елино-отоманизмът“ е идеологическата основа на действията на Сулиотид. Той не поддържа нито византийско-оттоманския икуменизъм на Ригас Фереос и младотурците, нито гръцкият сепаратистичен национализъм на „Мегали идеята“. Идеологията му е комбинация от тези две течения и се основава на тези две реалии – културния идентитет на Източното Средиземноморие и нациите, които го образуват. Сулиотис не вярва в съществуването на византийска и османска нация, а в существуването на много нации, като гръцката и турската, които трябва да се обединят в рамките на конфедерация, за да съхранят своя идентитет в Източното Средиземноморие. След създаването на конфедерацията, по-късно е възможен преход към втория, наднационалния стадий и създаването на „източна раса“.

Балканските войниРедактиране

Балканските войни в 1912—1913 година слагат край на тези планове за гръко-турска конфедерация.[9].

Драгумис и Сулиотис са проти идеите на Елевтериос Венизелос за война срещу Османската империя заедно със Сърбия, Черна гора и България. Според тях, гърците, атакувайки Османската империя, за да я разделят със славяните, атакуват собственото си наследство, за да получат само част от него.[10]. За Сулиотис Османската империя е център на „Междинното пространство“, пазител на „Източната цивилизация“. Това е домът на гърка. Сулиотис намира за безумие заедно със славяните да се разграбва собствения дом. Разделението означава разрушение на дома, тоест на „Междинното пространство“ и на неговата цивилизация, на развалините на което ще се установи властта на Запада.[11]

С началото на Балканската война в 1912 година, Сулиотис е изпратен като офицер за свръзка в съюзната българска армия. Но основната му задача е разузнаване и информация за българските планове по отношение на въпросите засягащи гръцките интереси. На свой ред генерал Георги Тодоров прави среща на Сулиотис в Горна Джумая, далеч от събитията. На 21 октомври/ 3 ноември в Горна Джумая Сулиотис се среща с хирурга Ф. Никоглу, мобилизиран в българската армия, който го информира, че българите смятат за разгърнат десния си фланг и да заемат Солун. Сулиотис бързо заминава за София, откъдето телеграфира шифровано в Атина. В резултат министър-председателят Венизелос настоява и престолонаследникът Константинос е принуден да ускори действията по овладяване на Солун.[12]

Последни годиниРедактиране

В 1920 година Сулиотис е депутат от Солун в Третото национално събрание. В 30-те години е назначен за номарх на ном Лерин.[13] В края на кариерата си е преместен в жандармерията, откъдето излиза в оставка със званието генерал-майор.

Умира в 1945 година.

Сулиотис заедно с Драгумисом участва в издаването на „Политически обзор“ и редовно пише в други вестници. Публикува свои исторически трудове – „Писма от планините“ и „Жителите на Мала Азия“.

ЛитератураРедактиране

  • Athanasios Souliotis-Nikolaïdis, L’Organisation de Thessalonique, Institut des Études Balkaniques, Thessalonique, 1959.
  • Athanasios Souliotis-Nikolaïdis, L’Organisation de Constantinople (inachevé), Dodoni, Athènes, 1984.
  • Marc Terrades, Le Drame de l’hellénisme. Ion Dragoumis (1878—1920) et la question nationale en Grèce au début du XX., L’Harmattan, 2005. ISBN 2747577880

БележкиРедактиране

  1. Νεώτερον Εγκυκλοπαιδικόν Λεξικόν Ηλίου, τομ. 17ος, σελ. 111.
  2. а б в M. Terrades, Le Drame de l’hellénisme, p. 163.
  3. Ι.Κ. Μαζαράκης Αινιάν, Ό Μακεδονικός Αγώνας, σελ. 77.
  4. Douglas Dakin. The Unification of Greece 1770—1923, page 251, ISBN 960-250-150-2.
  5. Трайкова, Весела. Андартството в Солунския вилает през 1906 г., в: Военноисторически сборник, бр. 4, 2011, стр. 50-54
  6. Вж. мемоарите му: Ιερομόναχος Αθανάσιος Μακεδών, μεταφραστής [ψευδ. Προφητείαι του Μεγάλου Αλεξάνδρου. Εν Ενετία [Θεσσαλονίκη], (1845) [1907].]
  7. M. Terrades, Le Drame de l’hellénisme, p. 164.
  8. Δημήτρης Κιτσίκης, Ιστορία της της Οθωμανικής Αυτοκρατορίας 1280—1924,Εστία 1988,σελ.133
  9. Δημήτρης Κιτσίκης, Ιστορία της της Οθωμανικής Αυτοκρατορίας 1280—1924,Εστία 1988,σελ.178
  10. Douglas Dakin, The Unification of Greece 1770—1923, page 293, ISBN 960-250-150-2
  11. Δημήτρης Κιτσίκης, Ιστορία της της Οθωμανικής Αυτοκρατορίας 1280—1924, Εστία 1988, σελ.185
  12. Σόλων Ν. Γρηγοριάδης, Οί Βαλκανικοί πόλεμοι 1912—1913, Φυτράκης, σελ.28
  13. Victor Roudometof, Collective Memory, National Identity, and Ethnic Conflict. Greece, Bulgaria …, Greenwood Publishing, 2002, p. 115. ISBN 0275976483