Атанас Драгиев
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Атанас Атанасов.
Атанас Драгиев Атанасов е български офицер, генерал-майор от пехотата и политик от политически кръг Звено. Участник в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), командир на рота от 55-и пехотен полк през Първата световна война (1915 – 1918), командир на 12-и пехотен балкански полк (1928) и на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1934 – 1935).
| Атанас Атанасов | |
| български генерал | |
| Звание | Генерал-майор |
|---|---|
| Години на служба | 1906 – 1935 |
| Род войски | Пехота |
| Командвания | 12-и пехотен полк 2-ра пехотна дивизия |
| Битки/войни | Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война |
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | |
| Друга дейност | Народен представител в: XXVI ОНС VI ВНС I НС |
Биография редактиране
Атанас Драгиев е роден е на 15 август 1886 г. в град Казанлък. На 19 септември 1906 г. завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище и е произведен в чин подпоручик. На 22 септември 1909 г. е произведен в чин поручик. Взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), като на 2 август 1913 г. е произведен в чин капитан.
През Първата световна война (1915 – 1918) капитан Драгиев е командир на рота от 55-и пехотен полк, за която служба съгласно заповед № 355 от 1921 г. по Министерството на войната „за отличия и заслуги през втория период на войната“ е награден с Военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас.[1] На 20 юли 1917 г. е произведен в чин майор.
На 28 август 1920 г. е произведен в чин подполковник, като в периода от 1906 до 1923 г. служи в 23-ти пехотен шипченски полк, Военното училище и 8-а пехотна допълваща част. През 1923 г. е назначен за командир на 3-то депо, като същата година е назначен за командир на 8-о депо. През 1924 г. е назначен за командир на 10-а пехотна родопска дружина,[2] след което от 1926 г. служи в 8-и пехотен приморски полк.
На 9 март 1928 г.[3] подполковник Драгиев поема командването на 12-и пехотен балкански полк, на която длъжност е до 30 април 1928. През 1929 г. е назначен на служба в 4-ти пограничен сектор, през 1928 г. е произведен в чин полковник. На 15 декември 1929 г., когато полковник Драгиев е командващ на Кърджалиския гарнизон е избран за председател на новосформираното Историко-археологическото дружество „Устра“.
От 1931 г. служи в 10-и пехотен родопски полк. През 1934 г. полковник Атанас Драгиев е назначен за командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия, на която служба е до 1935 г., когато е произведен в чин генерал-майор и уволнен от служба.
Политическа дейност редактиране
През 1923 г. подполковник Драгиев става член на Военния съюз, а после и на политически кръг Звено. Председателят на Военния съюз полковник Виктор Найденов при успешен преврат обмисля като втори вариант (след полковник Владимир Заимов) за министър на войната, да бъде назначен именно полковник Атанас Драгиев.[4] Бил е народен представител в 26 Обикновено и I обикновено народно събрание. Отделно е бил подпредседател на VI ВНС.[5]
Семейство редактиране
Атанас Драгиев е женен и има 2 деца.
Военни звания редактиране
- Подпоручик (19 септември 1906)
- Поручик (22 септември 1909)
- Капитан (2 август 1913)
- Майор (20 юли 1917)
- Подполковник (28 август 1920)
- Полковник (1928)
- Генерал-майор (1935)
Награди редактиране
- Военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас (1921)
Образование редактиране
- Военно на Негово Величество училище (до 1906)
Бележки редактиране
- ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 191 – 192
- ↑ Според някои данни през този период е командир на 3-и пехотен бдински полк
- ↑ Според Руменин е от 1927 г.
- ↑ Георги Марков – Парола „Сабя“: Заговорите и превратите на военния съюз 1919 – 1936, София, 1992, с. 139
- ↑ Цураков, Ангел, Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, Книгоиздателска къща Труд, стр. 492, ISBN 954-528-790-X
Източници редактиране
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 288.