Борис Попов

български политик
Disambig.svg Вижте пояснителната страница за други личности с името Борис Попов.

Борис Николов Попов с псевдоним Венко е деец на Българската комунистическа партия, участник в Испанската гражданска война като интербригадист и във въоръженото съпротивително движение в България по време на Втората световна война като командир на Единадесета плевенска въстаническа оперативна зона на така наречената Народоосвободителната въстаническа армия. След Деветосептемврийския преврат е посланик в Аржентина, Египет, Норвегия и други страни.[1][2][3]

Борис Попов
български дипломат и политик
Роден
Починал
1994 г. (87 г.)

Етнос българи
Учил в Университет на Монпелие
Политика
Партия Българска комунистическа партия (1927 – 1990)
Депутат
V НС   VII НС   VIII НС   

БиографияРедактиране

Младежки годиниРедактиране

 
Отец Никола със семейството си. Децата от ляво надясно са: Александър, Борис, Траян, Стоянка, Олга и Лозана. 1910 г.

Роден е на 19 февруари 1906 година в леринското село Търсие,[3][4] тогава в Османската империя, в семейството на българския екзархийски свещеник поп Никола Попов. На следната година семейството му емигрира в България и се установява във Варна.[2]

Като ученик във варненска гимназия Попов става член на марксически кръжоци. По време на Септемврийското въстание в 1923 година е член на бойна група в града.[2] От 1921[3] или 1922 година[2] е член на Българския комунистически младежки съюз (БКМС) във Варна. Член е на Областния комитет на БКМС в града от 1924 до 1925 г.[2][1] По време на Априлските събития от 1925 година Попов е арестуван и осъден на 12,5 години затвор, но на 6 февруари 1926 година е амнистиран.[2][1]

Връща се във Варна и продължава да се занимава с нелегална комунистическа дейност. Влиза в БКП (т.с.) през 1924[2] или 1927 година.[3] Секретар е на Областния комитет на БКМС във Варна от 1926 до 1929 г.[2] През есента на 1928 година се мести в София и отговаря за връзките между ЦК на БКМС и организациите във Варна.[2] В 1930 година заминава за Монпелие, където до 1932 година учи медицина[2] и е член на Френската комунистическа партия.[1]

Връща се в България и работи в Областния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (обединена) в София. В 1934 година минава в нелегалност.[1][2]

Интербригадист (1936 – 1939)Редактиране

През октомври 1936 година заминава за Испания, за да вземе участие в Испанската гражданска война като интербригадист и става член на Испанската комунистическа партия (1937 – 1939).[2] През май 1937 година става политкомисар в кавалерията на 12 италианска интернационална бригада, а от края на 1937 година е началник на разузнаването в щаба на 45 интернационална дивизия в Ампоста на Ебро и партиен секретар на дивизията.[2] През юли 1937 – септември 1938 година взима участие в боевете при Брунете, Сарагоса, Арагон и други.[2]

Партизанин (1941 – 1944)Редактиране

Сред разгрома на републиканските сили е във френски концлагер, откъдето бяга през октомври 1941 година.[2] При пресичането на югославско-българската граница е арестуван и въдворен в лагера Кръстополе. Освободен е през октомври 1943 година.[2] Става инструктор в Главния щаб на НОВА от ноември 1943 година.[2] От януари 1944 година е пълномощник на Централния комитет на БРП в Плевенския и Червенобрежкия партиен окръг и командир на Единадесета плевенска въстаническа оперативна зона.[3][2]

Дипломат (1944 – 1974)Редактиране

След Деветосептемврийския преврат в 1944 година, завършва 6-месечен курс във Военното училище в София.[5]

Започва дипломатическа кариера в Министерството на външните работи. От 1946 до 1949 година е първи секретар и временно управляващ легацията в Берн, Швейцария,[3][2] от 1950 до 1956 година е управляващ посолството на България в Белгия,[3][2] както и началник на отдел в МВНР.[3]

След 6-ия конгрес на БКП, от 4 март 1954 година, е избран за кандидат-член на Централния комитет на БКП, а от 2 юни 1958 година и за пълноправен член. Остава такъв до 19 ноември 1962 година.[3]

През 1958 година Попов става пълномощен министър в Аржентина и Уругвай[3][2] със седалище в Буенос Айрес, но на следващата 1959 година е изгонен от Аржентина по обвинение за вмешателство във вътрешните работи на страната и подтикване към бунтове.[6] След това от 1961 до 1965 година е посланик в Египет и Кипър със седалище в Кайро. От 1961 година е пълномощен министър, а в 1962 - 1965 година посланик в Судан със седалище Кайро. В 1963 - 1965 година е посланик в Йемен със седалище в Кайро.[2] От 1970 до 1974 година е посланик в Норвегия, от 1972 до 1974 година и в Исландия.[2]

От 1966 година Попов е член на Централната контролно-ревизионна комисия при ЦК на БКП.[2] Народен представител е в V, VII и VIII Народно събрание.[2] През 1969 г. е повишен в звание генерал-майор от запаса[7].

Борис Попов е автор на мемоарните книги „Буревестни времена“ (1970).[8] и на „Командирът на зоната разказва“ (1978)[9]

Награден е с Орден „Георги Димитров“ през 1966 и 1976 г. (по предложение на отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП) и със званието „Герой на социалистическия труд“ през 1976 г.[2] по случай 60-годишнината от раждането му и за „активното му участие в антифашистката борба и строителството на социализма“.[3]

БележкиРедактиране

  1. а б в г д Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 350. Посетен на 4 септември 2015.
  2. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю Енциклопедия „България“, том 5. София, Издателство на БАН, 1986. с. 348.
  3. а б в г д е ж з и к л Ф. 1Б; оп. 6; а.е. 6126, Протокол № 16 от 14 януари 1966 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП с взети решения за: кадрови промени в апарата на ЦК на БКП, Главна дирекция на радиото и телевизията и в Комитета за наука и технически прогрес; назначаване на Георги Куртев за посланик в Тунис и отзоваване на Теню Петров; награждаване на лица по повод годишнини; възстановяване на партийно членство, с. 7
  4. Историята на България в мемоарната литература. Библиографски указател. София, Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1985. с. 58. Посетен на 6 септември 2015.
  5. Приложения към протокол № 170 от 25 и 29 август 1989 г., с. 18
  6. Райкин, Спас Т. Български национален фронт, ІІІ, Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век – Том VІІ. София-Москва, Пенсофт. ISBN 9546422134. с. 10. Посетен на 4 септември 2015.
  7. Протокол № 301 от 30 юли 1969 г. на Политбюро на ЦК на БКП, с. 192
  8. Попов, Борис. Буревестни времена. София, Военно издателство, 1970.
  9. Попов, Борис. Командирът на зоната разказва. София, Партиздат, 1978.