Вергил Димов
Вергил Димов Вергилов е български политик от Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Един от водачите на БЗНС Врабча 1, той участва в правителствата на Народния блок през 1932 – 1934 година и в кабинета на Константин Муравиев през септември 1944 година. От 1957 г. е член на Върховния съюзен съвет на казионния БЗНС.
| Вергил Димов | |
| български политик | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 1 декември 1979 г.
|
| Учил в | Софийски университет |
| Народен представител в: XXIII ОНС | |
| Подпис |  |
Биография
редактиранеВергил Димов е роден на 7 ноември (25 октомври стар стил) 1901 година в село Аязлар (днес Светлен), Поповско, в семейство на бежанци от Беломорска Тракия. Изключен от гимназията в Шумен, той завършва гимназия в Попово, след което постъпва в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. От 1920 година членува в БЗНС, а от 1923 до 1924 година е секретар на Земеделския младежки съюз и редактор на вестник „Младежко земеделско знаме“. През 1924 година заминава за Югославия, а след това – за Чехословакия, където през 1926 година завършва Висшата кооперативна школа в Прага.[1]
След амнистията от 1926 година Вергил Димов се връща в България. През 1929 година завършва право в Софийския университет, след което работи като адвокат. Той става един от лидерите на БЗНС Врабча 1, като от 1931 до 1932 година е секретар на съюза.
На 16 март 1932 г. полага клетва като народен представител в XXIII обикновено народно събрание.[2] На 13 май 1932 г. Вергил Димов държи запомняща се реч в XXIII обикновено народно събрание по повод разискванията за законопроект за бюджет на държавата за 1932 – 33 г.[3]
От 2 ноември 1932 г. (Указ №7 от 7 септември 1932 г.)[4] до Деветнадесетомайския преврат през 1934 година Вергил Димов е министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството във второто и третото правителство на Никола Мушанов.[1]
На 3 ноември 1932 г. (един ден след назначаването на Вергил Димов за министър) д-р Г. М. Димитров (изключен от парламентарната група на земеделците на 10 юни 1932 г.)[5] се дистанцира от БЗНС „Врабча 1“, като подава заявление, че обособява в парламента група на БЗНС /Александър Стамболийски/, а на 15 ноември 1932 г. провокира с въпроси в парламента министъра с 5 работни дни стаж Вергил Димов, в чиято защита, противопоставяйки се на д-р Г.М.Димитров, се включва активистът на БЗНС „Врабча 1“ - околийски управител на Оряховска околия и народен представител за БЗНС „Врбача 1“ от Оряховска околия Димитър Иванов Влахов.[6]
Министър Вергил Димов към д-р Г.М.Димитров: „Вие повдигате тук въпроса за емиграцията. Той е един исторически факт, който ще разреши времето и по който историята ще си каже думата.“(стр.27) "И Стефан Цанов беше емигрант, и Никола Захариев беше емигрант, 1200 души емигранти - цялата емиграция - единодушно, на 25 март 1925 г. изключиха Коста Тодоров за предателство от редовете на емиграцията. Това е факт." (стр.28). "Има голяма разлика между политиката на Стамболийски за приятелство, лоялност и сближение със съседните народи и политиката за интегрална Югославия. Недейте идентифицира политиката на Стамболийски с политиката на Коста Тодоров. Осквернявате паметта на Александър Стамболийски" (стр.30).[7]
След разпускането на партиите през 1934 година Вергил Димов продължава да участва в дейността на опозицията, обявяваща се за възстановяване на Търновската конституция. Противник на прокомунистическия Отечествен фронт, през август 1944 година той подписва Манифеста на 13-те, с който се настоява за излизане на България от Втората световна война. На 2 септември същата година става министър на вътрешните работи и народното здраве в просъществувалия една седмица кабинет на Константин Муравиев.[1]
След Деветосептемврийския преврат от 1944 година Вергил Димов е осъден от т. нар. Народен съд на доживотен затвор.[8] Той е помилван, но остава под домашен арест в навечерието на изборите през есента на 1945 година.[9] По-късно отново е затворен. След декларации за лоялност към режима, през есента на 1954 година е помилван отново, след което в статия в официоза „Работническо дело“ публично се разкайва за опозиционната си дейност.[10][11] В замяна на това от 1957 година е член на Върховния съюзен съвет на казионния (т.е. прокомунистически) БЗНС и ползва привилегиите на режима.[1][11]
Вергил Димов умира на 1 декември 1979 година в София.[1]
Библиография
редактиране- Родни песни. 1921.
- Смисъл и задачи на градските дружби при БЗНС. 1928.
- На земеделските тържества в Златна Прага. 1928.
Източници
редактиране- ↑ а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
- ↑ Стенографски дневници на 23 Обикновено народно събрание, 58-о заседание, 16 март 1932 г., архив на оригинала от 22 септември 2017, http://www.parliament.bg/pub/StenD/2014042310170216031932_58.PDF, посетен на 22 септември 2017
- ↑ Стенографски дневници на 23 Обикновено народно събрание, 86-о заседание, 13 май 1932 г Архив на оригинала от 2017-09-22 в Wayback Machine..
- ↑ Стенографски дневници на 23 Обикновено народно събрание, второ заседание, 2 ноември 1932 г Архив на оригинала от 2017-09-22 в Wayback Machine..
- ↑ Стенограма от 23 ОНС, Първа редовна сесия, 108 заседание, 10 юни 1932
- ↑ Стенограма от седмото пленарно заседание на 23-то Обикновено народно събрание,15 ноември 1932 г., стр. 27, архив на оригинала от 23 септември 2017, http://www.parliament.bg/pub/StenD/2014042411423715111932_07.pdf, посетен на 22 септември 2017
- ↑ Стенограма от седмото пленарно заседание на 23-то Обикновено народно събрание,15 ноември 1932 г., ст.28, архив на оригинала от 23 септември 2017, http://www.parliament.bg/pub/StenD/2014042411423715111932_07.pdf, посетен на 22 септември 2017
- ↑ Присъдата е отменена с Решение №172 от 1996 година на Върховния съд.
- ↑ Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4. с. 691.
- ↑ Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 190.
- ↑ а б Алтънков, Никола Г. История на БКП 1919 - 1989. София, Факел, 2018. ISBN 978-954-411-254-7. с. 531.