Гьоврен е село в Южна България. То се намира в община Девин, област Смолян.

Гьоврен
Панорамен изглед от Гьоврен
Панорамен изглед от Гьоврен
България
41.6628° с. ш. 24.3729° и. д.
Гьоврен
Област Смолян
41.6628° с. ш. 24.3729° и. д.
Гьоврен
Общи данни
Население815 души[1] (15 март 2024 г.)
27,9 души/km²
Землище29,293 km²
Надм. височина1386 m
Пощ. код4811
Тел. код030416
МПС кодСМ
ЕКАТТЕ18424
Администрация
ДържаваБългария
ОбластСмолян
Община
   кмет
Девин
Здравко Иванов
(БСП за България, ДПС; 2019)
Кметство
   кмет
Гьоврен
Шукри Саидов
(ГЕРБ)
Гьоврен в Общомедия

География редактиране

 
панорама

Село Гьоврен се намира в Югозападните Родопи на 14 km от гр. Девин и на 52 km от гр. Смолян. Селото има прекрасно южно изложение и е разположено около един от най-големите карстови региони в Родопите. Има изглед към много известни родопски върхове. Над селото е разположен връх „Каба таш“, на който се намира една от най-красивата дестинации за пешеходен, офроуд и селски туризъм. Каба Таш се намира на 1650 m надморска височина. Наблюдава се по-голямата част от Родопите, Пирин, Рила и част от далечните гръцки планини. Село Гьоврен е разположено между двете пещери „Дяволското гърло“ и Ягодинската пещера".

Икономика редактиране

Икономиката на Гьоврен е насочена най-вече към туризма, картофопроизводството, дърводобива и дървообработването. През лятото е застъпено и събирането на диворастящи гъби, билки и плодове (боровинки, малини, къпини, диви ягоди). Селото има стабилна икономика и малка безработица. Съществуват няколко шивашки цеха и ателиета. Текстилните цехове в селото и околността привличат евтина работна ръка, която е в изобилие.

История редактиране

Предполага се, че част от населението на село Гьоврен се отделя и образува днешните села Борино и Грохотно.

Селото влиза в границите на т. нар. Тъмръшка република от 1878 г. Според Българо-турската спогодба през 1886 г. то остава в пределите на Османската империя, но е върнато на България по Букурещкия мирен договор през 1913 г. Селото е опожарено от части на Българската армия през 1913 г., след въстание на местните жители, инспирирано от правителството на т. нар. Гюмюрджинска република.[2]

През 1872 г. в селото има 50 къщи. През 1920 г. в селото живеят 324 души, през 1946 – 516 души, а през 1965 – 735 души.[3]

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 г., съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 г., като вакъфско село се споменава и Гьоврен (Gökviran).[4]

В Гьоврен също е провеждан така нареченият възродителен процес, началото на който се поставя през декември 1975 г. и продължава до началото на 1990 г. Въпреки опитите за насилствено разделение на етносите толерантността се запазва.

Религии редактиране

Населението е изцяло съставено от мюсюлманска общност. Като има едно семейство, които са християни.

Население редактиране

 
Джамията в селото

Говорим език е турски и български език.

Обществени институции редактиране

Кметство село Гьоврен – кмет Снежана Чавдарова; редактиране

  • Основно училище „П. К. Яворов“ – директор Ася Имамска;
  • Детска градина „Радост“ – директор Руфие Шанова;
  • Народно читалище „Светлина“ с фолклорен танцов ансамбъл с ръководител Невен Устов;
  • Мюсюлманско джамийско настоятелство с централна джамия в селото и историческа джамия по пътя Тешел – Триград.

Културни и природни забележителности редактиране

Природна забележителност в местността „Каба таш“ е „Вълчи Камък“.

 
Изглед към историческата джамия по пътя Тешел – Триград
 
Изглед от Каба таш

Редовни събития редактиране

  • През годината се честват различни празници, най-значими от тях са двата байрама, които се празнуват на селския площад.
  • Денят Ашура, приготвяне на ашуре и раздаване на близки и съседи.
  • Официален празник на селото е 1 юни. Всяка година се организира футболно първенство и други спортни мероприятия, в които участват различни отбори от студенти, фирми, училището и джамийското настоятелство.

Външни препратки редактиране

Източници редактиране

  1. www.grao.bg
  2. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 15 декември 2010. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и помаци провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономисткото правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспатския район са убити свещеникът и секретар-бирникът, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Гьоврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьовлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред помашките села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд. Архив на оригинала от 2009-07-27 в Wayback Machine.
  3. Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342. Архив на оригинала от 2011-10-27 в Wayback Machine.
  4. Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 15 декември 2010. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.