Дюна
- Вижте пояснителната страница за други значения на дюна.
Във физическата география дюна се нарича пясъчен хълм, създаден от ветрови процеси. Дюните са характерни най-вече за райони с пустинни условия (особено за пустинята Сахара) и за крайбрежните области (в близост до плажове). Срещат се в различни форми и размери и могат да образуват цели системи. Думата произхожда от средновековния нидерландски език (dūne), след което преминава във френския и в останалите езици.
Образуване редактиране
В районите със сух климат липсата на растителност оставя скалите подложени на активната разрушителна дейност на вятъра – абразия, ерозия и други процеси. За разлика от други условия в този случай скалите се превръщат в дребни частици (пясък), които вятърът може свободно да транспортира и натрупва. Те се състоят най-често от кварц, калциев карбонат, гипс и глина и се наричат акумулационен еоличен материал. Вятърът ги оставя на земята по две основни причини – отслабване и спиране или среща с препятствие.[1]
Въздействието на вятъра придава на дюните асиметричен вид – полегати от подветрената страна, стръмни от наветрената. Най-често подветреният край е с наклон между 8 и 20°, а наветреният – от 32 до 40°.[2] Дюната има връх (гребен), през който вятърът прехвърля песъчинките и по този начин (ако не е обрасла с растения) дюната се движи. Скоростта варира, но обикновено е около 10 м/год. По този начин дюните могат да затрупат пътища, постройки и дори цели градове. Възпрепятстването на тази опасност е почти невъзможно.
При задържане на едно място дюните обрастват с псамофитна (сухолюбива) растителност и престават да се движат. Тогава те имат важна роля за ограничаване на движението на други вятърни навявания. За тях се използва понятието „колонизирани дюни“.[3]
Видове редактиране
В зависимост от характера на вятъра (сила, постоянство, посока) се образуват различни видове дюни.
Бархани (barchans) – те са характерни за пустините при постоянен приток на пясък. Имат форма на сърп с рогове обърнати по посока на движението на вятъра. Подветреният склон е сред най-полегатите, докато противоположният – сред най-стръмните. Пясъкът, носен от вятъра, или се прехвърля през гребена (който е много добре оформен) или обтича роговете отстрани и още повече ги издължава.[4] Височина – до 20 – 30 м.
Копиевидните дюни са надлъжни, изградени от сезонно духащи ветрове. Срещат се заедно с барханите и понякога се сливат с тях.
Пясъчните кордони представляват дълги ивици от свързани помежду си дюни. Те се срещат винаги на групи и образуват цели полета. Спрямо посоката на вятъра могат да бъдат надлъжни (longitudinal dunes) и напречни (transverse dunes). Характеризират се с големи размери: ширина до 30 км, дължина до няколкостотин км. Заради това те обикновено представляват трудност за движението, ако трябва да стане през тях. Типични са за Сахара.
Дюни-звезда (star dunes) – образуват се, когато вятърът духа от различни посоки, с различна сила и с различно количество пясък. Техните извити ребра са спускат във всички посоки, а между сях се оформят долини. Имат ясно видим връх. Това са един от най-високите дюни – до 300 м.[5]
Параболичните дюни (parabolic dunes) приличат на барханите, но са разположени наобратно. Също се образуват при постоянен вятър, но главно по крайбрежието.
Еолични ребра се наричат типичните набраздявания по всякакви пясъчни повърхности, включително върху дюните. Образуват се заради различната тежест на песъчинките: по тежките остават по гребените, а по-леките падат във вдлъбнатините между тях.
Известни примери редактиране
Едни от най-известните дюни в света са ерговете в северозападна Сахара. Самата дума ерг означава голяма дюна. Големият западен ерг и Големият източен ерг са с внушителни размери. Първият има площ от 78 000 кв. км и височина до 500 м. В Алжир, Тунис, Мароко, Мавритания и Мали има още няколко ерга.
Дюната Федерико Кирбус в Аржентина е най-високата в света със своите 1230 м от основата до върха.
Дюните на Монтерей в Калифорния са дълги 80 км и заемат площ от 104 кв. км. Типичната дюнна растителност е изместена от европейската пясъчна трева, засадена през 30-те години на ХХ в.
По българското Черноморие дюни са запазени на редица места. На север има само близо до Дуранкулашкото езеро, но на юг са разпространени от Бургас до Приморско.[6] Един от най-големите комплекси е именно в Приморско, където те се издигат до 19 м над морското равнище.[7] Специалистите ги наричат „стабилизационни сиви дюни“, обрасли с многогодишни треви, мъхове и лишеи.
Вижте също редактиране
Бележки редактиране
- ↑ Курчатов, Всеволод. Геология за всеки. София, Пенсофт, 2004. ISBN 9546420948. с. 168.
- ↑ Пенин, Румен. Физическа география и ландшафтна екология. Терминологичен речник. София, Булвест 2000, 2007. ISBN 9789541805473. с. 86.
- ↑ Знаете ли какви видове дюни има в България?, на сайта Виа Понтика
- ↑ Types of dunes, USGS
- ↑ Майкъл Алаби и др., Илюстрована енциклопедия Земята, София 2013, с. 268
- ↑ Цонев, Росен. Черноморски стабилизирани (сиви) дюни
- ↑ Пясъчни дюни, плаж Перла в Приморско, на сайта на община Приморско