Евгений Попкузманов
Евгений Попкузманов (Кузманов, Кузманович) (изписване до 1945 година: Евгений попъ Кузмановъ) е български зограф, представител на Дебърската художествена школа.[1]
| Евгений Попкузманов | |
| български зограф | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал |
Галичник, Османска империя |
| Семейство | |
| Подпис | .svg){kind=small} |
| Евгений Попкузманов в Общомедия | |
Биография редактиране
Евгений Попкузманов е роден в дебърската паланка Галичник, Западна Македония. Учи при някой от представителите на Фръчковския род и при Дичо Зограф. Става помощник и съдружник на съгражданина си Никола Янов.[1] В 1869 година изработва иконостаса, иконите на него и резбованите царски двери с позлата за църквата „Свети Никола“ в Градец, Кривопаланско. Иконата на Свети Георги е надписана „На 1869 година априлїѧ 2: денъ изъ рȢки Евгенiѧ поп КȢзмановича ѿ Деборъ“.[1]
След това се установява в Североизточна България. В 1871 година рисува в църквата „Света Троица“ в Бойница, Кулско, където иконите са подписани. Запазен е османският ферман и сметка на свещеника или настоятеля, в която е записано „на зографина дадох 2115“.[2] Десетте олтарни икони демонстрират внушителни образи, но без вникване в анатомическата форма и строеж. Кузманов стилизира светлосянката, като остро определя границата между светло и тъмно. Кузманов се опитва да имитира Дичо Зограф.[1] Икони и на двамата се откриват в църквата „Св. св. Петър и Павел“ в Кула - [1] иконите на Свети Георги, Свети Илия (датирана 1863) и Св. св. Петър и Павел. Рисува олтарните икони за църквата „Света Богородица“ в Брегово.[3]
В 1872 година рисува в църквата „Свети Спас“ в скопското село Црешево, където оставя подпис „Из рȢки Евгенїѧ зȢграфа поп Кузмановичъ ѿ село Галичник ѿ Деборско окрȢжие“. В 1880 година е в новоосвободена България и заедно Никола Янов рисува по селските църкви. В 1880 година с Янов и Алексо Василев рисува църквата „Свети Спас“ в село Кътина.[3][4] На западната стена отвътре има надпис „Кой исписалъ църквата Никола Ѧновъ Евгениѧ п. КȢзмановъ Алексо Василовъ Дебрели: о: с: Галичникъ“. Със стенописи са покрити стените, таванът и куполите. Дело на Никола Янов са изображенията в южния певник – светците Георги, Теодор Стратилат, Тарах, Сергий, Никита и Меркурий с Христос Вседържител над тях в купола, евангелисти и пророци. Останалите стенописи са дело на Алексо Василев и Евгений Попкузманов. На южната стена са светците Пантелеймон, Трифон, Стилиян, Теопемп, Агапий, Константин и Елена, на северната – Сава, Антоний, Козма и Дамян, Никита, Артемий и Прокопий, Петър Александрийски с Христос, а на западната – Йосиф, Йон, Дамаскин, Пахомий, ангел, Арсений Нови, Симеон Дивногорец, Взятие Илино, Анастас и Марина. Фигурите са с обикновен колорит и излъчват суровост. Като величина са по-големи от естествената и са несъразмерни и разкривени.[3]
В 1884 година рисува икона на „Свето Благовещение“ за софийската църква „Света Параскева“, поддписана „Из рȢки... зографа попъ КȢзмановъ родомъ ѿ село Галичникъ ѡкрȢжiе деборско. 1884 година“. Работи с Алексо Василев във Видинско - във „Възнесение Господне“ в Извор, и в Сърбия през 1886 година. Към края на живота си се връща в Галичник. Автор е на плащеницата в галичката църква „Света Петка“.[3]
В 1885 година рисува в църквата „Свети Теодор Тирон“ във Видин.[5] В 1887 година изписва стенописите в храма „Свети Илия“ в Коилово. На базата на иконографската програма, отношението към архитектурните и природни фонове, формулировката на посветителния надпис Иванка Гергова приписва на Евгений Попкузманов и анонимните стенописи в църквата „Свети Николай“ във Връв (1880), като вероятно рисува и иконостаса.[6]
В 1888 година изписва иконостаса на „Успение Богородично“ в Готовуша, Призренско.[7] В същата година вероятно изписва и иконостаса на „Свети Никола“ в съседното Щръбце.[8]
Стилът на зографа претърпява силни промени от първите до последните му известни творби.[5]
Умира на 20 юли 1888 година.[1] Негов роднина е зографът Христо Мицков.[3]
Бележки редактиране
- ↑ а б в г д е Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 228.
- ↑ Гергова, Иванка. Православно изкуство във Видинско. Предварителни наблюдения // Проблеми на изкуството 48 (4). 2015. ISSN 0032-9371. с. 46.
- ↑ а б в г д Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 229.
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 225.
- ↑ а б Иванка, Гергова, Елена Генова, Иван Ванев, Майя Захариева. Дебърски майстори във Видинска епархия, том I. София, Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2017. ISBN 978-954-8594-66-0. с. 15.
- ↑ Иванка, Гергова, Елена Генова, Иван Ванев, Майя Захариева. Дебърски майстори във Видинска епархия, том I. София, Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2017. ISBN 978-954-8594-66-0. с. 16.
- ↑ Црква Свете Богородице // Споменици културе у Србији. Посетен на 14 ноември 2021 г. (на сръбски)
- ↑ Црква Св. Николе у место Штрпце // Споменици културе у Србији. Посетен на 14 ноември 2021 г. (на сръбски)