Отваря главното меню

Еничарите (на османски турски: يڭيچرى, yeni çeri – „нов войник“), наричани също йеничери, йеничари, яничери, яничари, са османски поданици на държавна служба, набирани главно сред немюсюлманското население на империята от средата на XIV век до 1826 г. Те са предимно военнослужещи, но някои от тях са и административни или други служители. Според свидетелството на Павел Йовия през 1531 г. почти целият еничарски корпус говорил славянски езици. [1] Основаването на еничарския корпус се приписва на Мурад I (1362 – 89), с цел отслабване на влиянието на османската аристокрация.[2]

Съдържание

Набиране на еничариРедактиране

От 1380 до 1648, еничарите са набирани главно от покорените християнски и немюсюлмански народи, с изключение на евреите, чрез т.нар. кръвен данък (девширме). Практиката се преустановява през 1648 г.[3]. Децата били на възраст от 8 до 20 години, като идеалната възраст е била между 8 и 10 години.[4][5] Отвличането на деца на възраст под 8 години е било забранено, но са отвличани и деца на 6-годишна възраст, като практиката е била да са най-здравите и интелигентни синове. Наричани аджемиоглани, те били откарвани в казармите в Одрин, Цариград и Бурса, където били помохамеданчвани. За разлика от типичните роби, еничарите служат като са капъкулу, или „слуги на Портата“, и са получавали заплати, като след пенсионирането си са служели в султанския дворец, и, заедно със заършилите султанското училище, постепенно оформят един от управляващите класове в Османската империя[6], съперничещ по влияние на турската аристокрация.

Най-интелигентните сред тях са изпращани в Enderun, придворното училище, за да изучават различни науки (ислямски науки, математика, география, история, право и администрация, изкуства и физическа подготовка). Завършилите султанското училище заемат високи позиции във властта, и много от тях се издигали така до паши и везири. Провалилите се ученици са изпращани на ръководни длъжности във войската.

Аджемиогланите трябвало да забравят напълно рода си, да научат турски език и са обрязвани и индокринирани в исляма под постоянно наблюдение на евнуси. Те са следвали изключително строга дисциплина и им е било забранено да сключват брак или да се занимават с търговия. Преди да започнат активна служба, те са работели като прислуга в палата, султанските конюшни и градини, други са чиракували и научавали занаят. Накрая постъпвали в еничарския корпус, където ставали отлични бойци. През XV век корпусът числял 10 000 души, за да достигне през XVII век до 50 000 души, когато еничари вече се набират и чрез доброволна служба. В началото на ХIХ век корпусът достига над 150 000 души чрез отворена система за набиране. Еничарите се подчинявали само на султана, а техният ага бил сред най-влиятелните първенци.

През XVI век султанът се подава на натиска на военното управление и позволява еничари да служат в редовната войска, с което слага край на 300-годишна забрана. Постепенното отслабване на стриктните правила и системата на меритокрация успяват да предотвратят военните и политически реформи и прогрес. [7]

Еничари са набирани основно сред славянското население на Балканите, впоследствие са били предпочитани основно деца от Албания, Гърция, Босна и България. Съществена част от еничарите са албанци, българи, гърци, сърби и босненци.[8] Евреите, както и сираци и единствени синове, са били изключени от кръвния данък. Първоначално се е смятало, че арменците също не са плащали кръвен данък, но според различни източници, не са пощадени от него.[9]

Солаците (солак на турски: левичар) са подразделение от еничарската гвардия на султана, които опъват тетивата с лявата ръка, за да не обръщат гръб на султана при стрелба, тъй като се строявали от лявата му страна.[10]

Някои от най-известните еничари са Скендербег, албанец, който бяга от корпуса и води 25-годишно въстание срещу Османската империя, и Соколлу Мехмед паша, служил като Велик везир при три султана, и на практика управлявал Османската империя в продължение на 14 години.

Борби срещу еничарствотоРедактиране

Всички поробени народи се се борят в една или друга степен срещу посегателството върху децата им. Момчета са женени още на 8 – 9 години, защото женените не били вземани за еничари. Други са осакатявани, с което също са избягвали данъка. Отраснали българчета напускат домовете си и дълго се укриват, подкупват се събирачите на данъка, за да попълнят състава с още необрязани синове на бедни турци.

Жителите на Негуш открито отказват да предадат рожбите си и през 1705 г. образуват чета начело със Зиси Карадимо и синовете му Васил и Димитър и нападат силяхдара (чиновник, отговарящ за събирането на данъка) и охраната му. След много битки те са притиснати и разбити от превъзхождащите ги турски сили. Войводата Карадимо и синовете му са обесени.

В други случаи, особено в Албания, християнски и мюсюлмански семейства дори са подкупвали събирачите, за да вземат децата им, тъй като това е предлагало възможности за издигане в системата на Османската империя.

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Константин Иречек, История на българите, стр.478
  2. Kafadar, Cemal (1995). Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. University of California Press. pp. 111 – 3. ISBN 978-0-520-20600-7.
  3. Hubbard, Glenn and Tim Kane. (2013) (2013). Balance: The Economics of Great Powers From Ancient Rome to Modern America. Simon & Schuster. pp. 152 – 154. ISBN 978-1-4767-0025-0.
  4. Taskin, U. (2008). "Klasik donem Osmanli egitim kurumlari – Ottoman educational foundations in classical terms" (PDF). Journal of International Social Research. 1 (3): 343 – 366.
  5. Ферман на Осман II от 1621 г. относно еничарски рекрути
  6. Zürcher, Erik (1999). Arming the State. United States of America: LB Tauris and Co Ltd. pp. 5. ISBN 1-86064-404-X.
  7. Hubbard, Glenn and Tim Kane. (2013) (2013). Balance: The Economics of Great Powers From Ancient Rome to Modern America. Simon & Schuster. pp. 152 – 154. ISBN 978-1-4767-0025-0.
  8. Some Notes on the Devsirme, Bulletin of the School of Oriental and African Studies, Vol. 29, No. 1, 1966, V.L.Menage, (Cambridge University Press, 1966), 64.
  9. Kouymjian, Dickran (1997). „Armenia from the Fall of the Cilician Kingdom (1375) to the Forced Migration under Shah Abbas (1604)“ in The Armenian People From Ancient to Modern Times, Volume II: Foreign Dominion to Statehood: The Fifteenth Century to the Twentieth Century. Richard Hovannisian (ed.) New York: Palgrave Macmillan. pp. 12 – 14. ISBN 1-4039-6422-X.
  10. bgjargon.com