Епициклоида в геометрията е равнинна крива от четвърта степен, получена като геометричното място на фиксирана точка от окръжност, наречена епицикъл, която се търкаля от външната страна на друга окръжност, наречена направляваща, с радиус равен или по-голям от радиуса на епицикъла.

Конструкция на епициклоида

УравненияРедактиране

Ако радиусът на епицикъла е означен с r, а този на направляващата окръжност – с R, то параметричните уравнения на епициклоидата са:

 ,

където   е ъгълът между абсцисната ос и правата свързваща центровете на двете окръжности.

Да положим R = rk. Тогава:

  • ако k е цяло число, кривата е затворена и има k на брой рогови точки.
  • ако k е рационално число, от вида  , където p и q са взаимно прости, кривата е затворена и има p на брой рогови точки.
  • ако k е ирационално число, тогава кривата е безкрайна, никога не достига изходното си положение и с графиката си изпълва пръстеновидната фигура с вътрешен радиус R и външен R+2r.

Епициклоидата е частен случай на епитрохоида, при която точката, която описва въртеливото движение, е фиксирана върху окръжността.

Епициклоида с една рогова точка (при r = R) са нарича кардиоида (от „кардиа“, „сърце“), с две рогови точки – нефроида (от nephros, „бъбрек“), а с пет рогови точки – ранункулоида (от ranunculus, „лютиче“).

ИсторияРедактиране

Идеята за епициклите се заражда още в древността, когато Аполоний и Хипарх се опитват да ги използват за обясняване движението на небесните тела. Думата „епицикъл“ се среща у Теон от Смирна (130 г. пр.н.е.) и у Птолемей. Съставена е от επι, „към“ и κυκλος, „кръг“.

Първата конкретна епициклоида е разглеждана геометрично от Албрехт Дюрер през 1525 г. Около 1674 г. Оле Рьомер показва, че зъбните колела с форма на епициклоида изпитват минимално триене. Епициклоидите се срещат и в труда на Исак Нютон „Математически принципи на натуралната философия“, в които той показва редица техни приложения в механиката. Бернули и Лопитал също ги разглеждат, под името roulettes extérieures. За първи път тези криви са систематично представени от Филип де Лаир, който открива повечето от свойствата им, изчислява квадратурите, ректифицира кривите и ги „узаконява“ с познатото днес наименование.

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  • The Penguin Dictionary of Mathematics, John Daintith, R.D. Nelson, Penguin Books, 1989
  • „Лексикон Математика“, Георги Симитчиев, Георги Чобанов, Иван Чобанов, ИК Абагар, София, 1995, ISBN 954-584-146-Х
  • „Математически термини“, Н.В. Александрова, ДИ Наука и изкуство, София, 1984
  • „Математически енциклопедичен речник“, В. Гелерт, Х. Кестнер, З. Нойбер, ДИ Наука и изкуство, София, 1983

Външни препраткиРедактиране