Ефрем Каранфилов

български литературен критик

Ефрем Спиридонов Каранфилов е български литературен критик и есеист, учен, академик на БАН.

Ефрем Каранфилов
Роден27 октомври 1915 г.
Починал23 март 1998 г. (82 г.)
Професияписател, критик
Националност България
Жанрстатия, есе, пътепис
НаградиДимитровска награда (1972)
СъпругаЛада Галина[1]
Гробът на Каранфилов на Централните софийски гробища

Биография редактиране

Ефрем Каранфилов е роден на 27 ноември 1915 година в град Кюстендил.[2] Баща му е от костурското село Кърчища. По майка е внук е на фолклориста Ефрем Каранов и съпруг на писателката Лада Галина. Роден е с фамилия Карамфилов, но използва Каранфилов в чест на дядо си.

Основно и гимназиално образование получава в родния си град. Завършва Военното училище през 1937 г. Службата си започва като взводен командир в тринадесети пехотен рилски полк. От 1940 г. е на служба в Школата за запасни офицери. След 9 септември 1944 г. става началник-щаб на народоосвободителна бригада „Гоце Делчев“, а по-късно е началник на нейната бойна школа. Завръща се от Втората световна война като капитан. По-късно завършва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (1947). След това изкарва стаж във военната прокуратура. След това отново служи в Школата за запасни офицери. Уволнява се през 1956 г. с чин полковник. Сътрудничи на списанията „Българска реч“, „Трезвеност“, „Светлоструй“, „Дунавска искра“ и др. От 1938 г. е редовен сътрудник на списание „Философски преглед“. Автор на повече от 600 литературно-критически статии, студии, есета, публицистични материали, пътеписи и др.

Кариерата му на офицер преди 9 септември 1944 г. е причина за неговата „предпазливост“[3], а според други – кариеристично поведение през епохата на социализма. По думите на писателя Георги Марков „цялата негова кариера, и на мнозина други негови колеги, произтича изключително от борбата им да примирят явно непримирими сили – партията и патриотизма“[4].

В края на 50-те години работи като редактор в списание „Пламък“.

През 1961 г. постъпва като научен сътрудник в Института за литература на БАН. През 1967 г. вече е професор там. Между 1972 и 1974 г. е зам.-директор на Единния център за език и литература към БАН. Успоредно с това работи и в системата на Съюза на българските писатели: директор е на издателство „Български писател“ (1966 – 1968), зам.-председател е на СБП (1968 – 1970), секретар е на СБП (1972), главен редактор е на списание „Пламък“ (1970 – 1972), главен редактор е на в. „Литературен фронт“ (1973 – 1980).[5]

В БАН става последователно член-кореспондент (1979) и академик (1989). Директор е на Института за литература при БАН (1982 – 1989).

Умира на 23 март 1998 г.[6]

Творчество редактиране

Посвещава се на изследване на значимите литературни герои в световната и българската литература, както и на самовъзприятието на българите в творбите на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Симеон Радев.

Като литературен критик има свое разбиране за задачите и целите на критиката, което развива в свои статии.[7]

Признание редактиране

В епохата на социализма е носител на една Димитровска награда (1972), на пет награди на СБП за най-добра книга на годината, на две първи награди на Министерството на народната отбрана, на наградата „Елин Пелин“.[8]

Заслужил деятел на културата (1970). Народен деятел на културата (1974). Удостоен е със званието „почетен гражданин на Кюстендил“ през 1995 г.

Улици на негово име има в София, в индустриална зона „Модерно предградие“, и в Кюстендил.

Родословие редактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Цветко
Стоянов
 
Елена
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Перса Протич
 
Иван Каранов
(1851 – 1928)
 
Ефрем Каранов
(1852 – 1927)
 
Ана Златкова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Страшимир Каранов
(1881 – след 1947)
 
Любен Каранов
 
Владислав Каранов
(1880 – 1965)
 
Цветан Каранов
(1910 – ?)
 
Недка Каранова
(1885 – 1960)
 
Спиро Карамфилов
(1887 – 1934)
 
Радивой Каранов
(1891 – 1925)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Каранов
 
 
 
 
 
Тихомир Каранов
(1916 – ?)
 
 
 
 
 
 
 
Ефрем Каранфилов
(1915 – 1998)
 
Лада Галина
(1934 – 2015)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Страшимир Каранов
(1954 – 2021)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Библиография редактиране

  • За свободата. Очерк. 1955
  • Войникът в строя и в литературата. Статии. 1956
  • Поезия в прозата. Очерци. 1957
  • Андрей Гуляшки. Очерк. 1958
  • Езиковият шаблон в литературата. Студия. 1959
  • Сенки от миналото. Есета. 1960 (2 изд. 1963)
  • Герои и характери. Есета.
    • Част I. Мечтатели. 1962.
    • Част II. Раждането на подвига. 1964.
    • Част III. Творци. 1967.
  • Съвременност и майсторство. Студии. 1963.
  • Български поети. Литературно-критически портрети. 1965.
  • Литературно-критически статии. Избрано. 1965.
  • Под пагона – човекът. Статии. 1966.
  • Българи. Ч. I-IIІ. 1968, 1971, 1975.
  • Съвременност и белетристика. Статии. 1969.
  • В служба на родината. 1971.
  • Минало и съвременност. Есета. 1972.
  • Творецът и патриотът. Георги Димитров пред Лайпцигския съд. Очерк. 1973.
  • Съвременност и литературни жанрове. Статии. 1973.
  • Владимир Димитров-Майстора. 1973.
  • Избрано. т. І-ІІ. 1975.
  • Най-българското време. Книга за „Записките“. 1976.
  • Корените и колелата. 1977.
  • Сенки от миналото. 1978.
  • Писатели и мемоаристи. 1980.
  • Книга за народната съдба. 1983.
  • Трибуни и поети. Очерци. 1983.
  • Избрани произведения в три тома. 1985.
  • Заради живота. Как умират героите на българските писатели. 1987.
  • Следи по изминатия път. Фрагменти. 1989.
  • Моят Иисус. 1992.
  • Избрано. 1999.

Източници редактиране

  • Попиванов, Иван. „Ефрем Каранфилов“. – Литературна мисъл, год. 23, 1979, кн. 7
  • Цанков, Георги. „Ефрем Каранфилов“. – Литературна мисъл, год. 30, 1986, кн. 6
  • Речник на българската литература. 1977 г.
  • Елдъров, Светлозар, „Първите седем години: творческият дебют на Ефрем Каранфилов“. в: Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.XVI, Велико Търново, 2010, с.309-320.

Бележки редактиране

  1. „Издъхна Лада Галина“, vsekiden.com, 05.04.2015.
  2. Елдъров, Св. „Ефрем Каранфилов и неговата теория за военната история като основа на българската народопсихология“. Македонски преглед 4:92.
  3. Светлозар Игов, „Книга за и на литературоведската зрелост“. – Електронно списание LiterNet, 27.10.2007, № 10 (95).
  4. Георги Марков, „Образът на комуниста – еснаф“. – В: Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България, София: Издателска къща „Пейо К. Яворов“, 1991 г.
  5. Драган Ничев. Ефрем Каранфилов. Литературна анкета, София: Наука и изкуство, 1985, с. 67 – 68.
  6. „In memoriam Ефрем Каранфилов“. – в. Култура.
  7. Каранфилов, Ефрем. „За традицията и новаторството и някои техни особености в съвременната ни поезия“. – Литературна мисъл, год. 9, 1965, кн. 1, 75 – 83.
  8. Драган Ничев. Ефрем Каранфилов. Литературна анкета, София: Наука и изкуство, 1985, с. 69.

Външни препратки редактиране