Отваря главното меню

Ефрем Каранфилов е български литературен критик и есеист, учен, академик на БАН.

Ефрем Каранфилов
Роден 27 октомври 1915 г.
Починал 23 март 1998 г. (82 г.)
Професия писател, критик
Националност Флаг на България България
Жанр статия, есе, пътепис
Награди Димитровска награда (1972)
Съпруга Лада Галина[1]

Съдържание

БиографияРедактиране

Ефрем Спиридонов Каранфилов е роден на 27 октомври 1915 г. в гр. Кюстендил. Внук е на фолклориста Ефрем Каранов и съпруг на писателката Лада Галина.

Основно и гимназиално образование получава в родния си град. Завършва Военното училище и право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (1947). Сътрудничи на списанията „Българска реч“, „Трезвеност“, „Светлоструй“, „Дунавска искра“ и др. От 1938 г. е редовен сътрудник на списание „Философски преглед“. Автор на повече от 600 литературно-критически статии, студии, есета, публицистични материали, пътеписи и др.

Кариерата му на офицер преди 9 септември 1944 г. е причина за неговата „предпазливост“[2], а според други – кариеристично поведение през епохата на социализма. По думите на писателя Георги Марков „цялата негова кариера, и на мнозина други негови колеги, произтича изключително от борбата им да примирят явно непримирими сили – партията и патриотизма“[3].

В края на 50-те години работи като редактор в списание „Пламък“.

През 1961 г. постъпва като научен сътрудник в Института за литература на БАН. През 1967 г. вече е професор там. Между 1972 и 1974 г. е зам.-директор на Единния център за език и литература към БАН. Успоредно с това работи и в системата на Съюза на българските писатели: директор е на издателство „Български писател“ (1966 – 1968), зам.-председател е на СБП (1968 – 1970), секретар е на СБП (1972), главен редактор е на списание „Пламък“ (1970 – 1972), главен редактор е на в. „Литературен фронт“ (1973 – 1980).[4]

В БАН става последователно член-кореспондент (1979) и академик (1989). Директор е на Института за литература при БАН (1982 – 1989).

Умира на 23 март 1998 г.[5]

ТворчествоРедактиране

Посвещава се на изследване на значимите литературни герои в световната и българската литература, както и на самовъзприятието на българите в творбите на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Симеон Радев.

Като литературен критик има свое разбиране за задачите и целите на критиката, което развива в свои статии.[6]

ПризнаниеРедактиране

В епохата на социализма е носител на една Димитровска награда (1972), на пет награди на СБП за най-добра книга на годината, на две първи награди на Министерството на народната отбрана, на наградата „Елин Пелин“.[7]

Заслужил деятел на културата (1970). Народен деятел на културата (1974). Удостоен е със званието „почетен гражданин на Кюстендил“ през 1995 г.

Улици на негово име има в София, в индустриална зона „Модерно предградие“, и в Кюстендил.

БиблиографияРедактиране

  • За свободата. Очерк. 1955
  • Войникът в строя и в литературата. Статии. 1956
  • Поезия в прозата. Очерци. 1957
  • Андрей Гуляшки. Очерк. 1958
  • Езиковият шаблон в литературата. Студия. 1959
  • Сенки от миналото. Есета. 1960 (2 изд. 1963)
  • Герои и характери. Есета.
    • Част I. Мечтатели. 1962.
    • Част II. Раждането на подвига. 1964.
    • Част III. Творци. 1967.
  • Съвременност и майсторство. Студии. 1963.
  • Български поети. Литературно-критически портрети. 1965.
  • Литературно-критически статии. Избрано. 1965.
  • Под пагона – човекът. Статии. 1966.
  • Българи. Ч. I-IIІ. 1968, 1971, 1975.
  • Съвременност и белетристика. Статии. 1969.
  • В служба на родината. 1971.
  • Минало и съвременност. Есета. 1972.
  • Творецът и патриотът. Георги Димитров пред Лайпцигския съд. Очерк. 1973.
  • Съвременност и литературни жанрове. Статии. 1973.
  • Владимир Димитров-Майстора. 1973.
  • Избрано. т. І-ІІ. 1975.
  • Най-българското време. Книга за „Записките“. 1976.
  • Корените и колелата. 1977.
  • Сенки от миналото. 1978.
  • Писатели и мемоаристи. 1980.
  • Книга за народната съдба. 1983.
  • Трибуни и поети. Очерци. 1983.
  • Избрани произведения в три тома. 1985.
  • Заради живота. Как умират героите на българските писатели. 1987.
  • Следи по изминатия път. Фрагменти. 1989.
  • Моят Иисус. 1992.
  • Избрано. 1999.

ИзточнициРедактиране

  • Попиванов, Иван. „Ефрем Каранфилов“. – Литературна мисъл, год. 23, 1979, кн. 7
  • Цанков, Георги. „Ефрем Каранфилов“. – Литературна мисъл, год. 30, 1986, кн. 6
  • Речник на българската литература. 1977 г.
  • Елдъров, Светлозар, „Първите седем години: творческият дебют на Ефрем Каранфилов“. в: Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.XVI, Велико Търново, 2010, с.309-320.

БележкиРедактиране

  1. „Издъхна Лада Галина“, vsekiden.com, 05.04.2015.
  2. Светлозар Игов, „Книга за и на литературоведската зрелост“. – Електронно списание LiterNet, 27.10.2007, № 10 (95).
  3. Георги Марков, „Образът на комуниста – еснаф“. – В: Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България, София: Издателска къща „Пейо К. Яворов“, 1991 г.
  4. Драган Ничев. Ефрем Каранфилов. Литературна анкета, София: Наука и изкуство, 1985, с. 67-68.
  5. „In memoriam Ефрем Каранфилов“. – в. Култура.
  6. Каранфилов, Ефрем. „За традицията и новаторството и някои техни особености в съвременната ни поезия“. – Литературна мисъл, год. 9, 1965, кн. 1, 75 – 83.
  7. Драган Ничев. Ефрем Каранфилов. Литературна анкета, София: Наука и изкуство, 1985, с. 69.

Външни препраткиРедактиране