Закон за защита на нацията

Законът за защита на нацията е приет от българския парламент и влиза в действие от януари 1941 г.[1][2] Това е изключителен български закон от комплексен тип, който остава в сила от 23 януари 1941 г. до 27 ноември 1944 г. Законът за защита на нацията не се позовава на действащата към момента на приемането му Търновска конституция.

Указ на цар Борис ІІІ за утвърждаване на „Закона за защита на нацията“

Законът е внесен от правителството на Богдан Филов и има за цел да отговаря на тенденцията за сходни разрешения на т. нар. „еврейски въпрос“. Следвайки примера на Нюрнбергските закони, законът за защита на нацията е създаден в унисон със законодателството на Нацистка Германия на расистка и националсоциалистическа основа.[1][2]

Законът за защита на нацията урежда обществените отношения, свързани със статута на тайните организации, лицата от еврейски произход, тяхното имущество, „противонационалните и съмнителни прояви“ по време на Втората световна война. Законът е разпределен в четири дяла: За тайните и международни организации, За лицата от еврейски произход, За противонационалните и съмнителните прояви, Особени разпоредби.

Законът въвежда редица ограничителни мерки и срещу масонството и подобни нему тайни организации, срещу евреите-български поданици. Последван е от цяла серия сходни нормативни актове по материята. С чл. 5 от Закона за защита на нацията са разтурени и забранени към 20 организации — масонските ложи, ротарианците, ционистките организации, ПЕН клубът и т.н.[3]

Ограничителните общи разпоредби забраняват на лицата от еврейски произход да бъдат приемани за български поданици, да бъдат избираеми, да заемат държавни, общински и други служби, да се откупуват от военна служба, да встъпват в брак или извънбрачно съжителство с лица от български произход и т.н. Въвежда се и извънреден данък върху еврейското имущество.[2][4] Постановени са ограничения за местожителство, постъпване в учебни заведения (еврейска квота), за имотите, за професионалната и стопанска дейност и т.н. Запазено е писмо от група писатели и общественици, между които Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Елисавета Багряна, Младен Исаев и други, до министър-председателя и председателя на НС за отмяна на обсъждането в XXV ОНС на Законопроекта за защита на нацията с цел „запазване престижа на нацията и завоюваните традиции на веротърпимост и човещина“.[5]

Законът е внесен от първото правителство на Богдан Филов. Приет е въпреки опозицията на част от народните представители, неодобрението на обществени и професионални организации, Светия синод на Българската православна църква, видни обществени личности и др.[2] Утвърден е с Указъ № 3 /21 януари 1941 г., подписан от Цар Борис III и обнародван в „Държавен вестник“, бр. 16/23 януари 1941 г.

За изпълнението на закона е създадено Комисарство по еврейските въпроси. Главен комисар е Александър Белев. През 1943 г. е подписано българо-германското Споразумение Белев-Данекер за депортиране на около 20 000 евреи от новите и старите предели на Царство България. Комисарството при съдействието на армията и полицията активно участва в депортирането на евреи от администрираните от България предвоенни територии на Гърция и Югославия.

След масови обществени протести с намесата на Цар Борис ІІІ, БПЦ, парламентаристи и др. депортацията от старите предели е отменена. Запазено е носенето на отличителни жълти звезди, различни социални и стопански ограничения, принудително заселване, отнемане на икономически и обществени възможности чрез конфискации на имущество, изпращане в лагери за принудителен труд и т.н.[2] Някои лагери успешно са атакувани и разбивани от силите на НОВА.[6][7]

Законът за защита на нацията е отменен на 27 ноември 1944 г. с наредба-закон на първото правителство на ОФ публикувана в „Държавен вестник“ бр. 50/2 март 1945 г. - в изпълнение на последната точка от програмата на Отечествения фронт.

Библиография

редактиране
  • Неделева, П. Антиеврейското законодателство в България през Втората световна война. С., 2015. Авангард Прима. ISBN 978-619-160-452-4.
  • Божилов, И. и др. (1993). История на България. София: Христо Ботев. ISBN 954-445-094-7
  • Василев, К., и др. (Ред.). (1976). История на антифашистката борба в България 1939-1944 (Том 2). София: Партиздат.
  • Казасов, Д. (1949). Бурни години: 1918-1944. София: Народен печат.
  • Милкова, Ф. (1976). История на българската буржоазна държава и право през периода 1918-1944 г. София: Наука и изкуство.
  • Минчев, Х. (Ред.). (1975). Бойният път на партизанския отряд „Христо Кърпачев“. София: Държавно военно издателство.
 
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за: