Уикипедия

Ивайло Знеполски

български философ, културолог, изкуствовед и филмов критик

Ивайло Боянов Знеполски е български философ, културолог, изкуствовед и филмов критик, университетски преподавател и политик. министър на културата е в правителството на Любен Беров и в правителството на Ренета Инджова. Баща е на философа Боян Знеполски.

Ивайло Знеполски
български културолог и политик
Роден
5 август 1940 г. (82 г.)
РелигияБългарска православна църква
НационалностFlag of Bulgaria.svg България
Учил вСофийски университет
НаградиОрден „Академични палми“
Научна дейност
ОбластСоциология, културология
Школасемиотика
Работил вВИТИЗ
Софийски университет
НаградиOfficier des Palmes Academique (1999)
Почетен знак на СУ (2001)
Членува вIASS
ПовлиянРолан Барт · Пол Рикьор · Пиер Бурдийо
Политика
Министър на културата
1993 – 1995 г.
Народен представител
XXXVI НС   XXXVII НС   
Семейство
ДецаБоян Знеполски

БиографияРедактиране

Образование и научна кариераРедактиране

Ивайло Знеполски е роден на 5 август 1940 г. в София, България. Завършва философия в Софийския държавен университет през 1964 г. Доктор по изкуствознание с тема на дисертационния труд „Философски и естетически проблеми на съвременното европейско киноизкуство“ (1971). От 1970 г. работи в ИССТ (Институт за съвременни социални теории), който е научно звено към АОНСУ и е на двойно подчинение на ЦК на БКП и на Президиума на БАН. До 1974 г. е научен сътрудник в Института, а след това - старши научен сътрудник. От 1981 до 1990 г. е шеф на секция в същия институт. Междувременно преподава „Анализ на филма“ във ВИТИЗ (1980-1984). След това; доктор на философските науки с тема на дисертационния труд – „Социо-културните проблеми в съвременното българско киноизкуство“ (1982), професор във Философския факултет на СУ (1984), ръководител на катедрата по История и теория на културата на Философски факултет на СУ (1991–2003), гост-професор във Висшето училище по социални науки в Париж (1997–1999) и в Университета Монтескьо в Бордо (2001).

Членство в научни съвети и други академични органи и общностиРедактиране

  • Зам.-председател на IASS (Международна асоциация за семиотични изследвания)
  • Член на педагогическия съвет на École doctorale en sciences sociales – Europe Centrale (Histoire – Sociologie – Anthropologie) – Bucarest.
  • Agence Universitaire de la Francophonie
  • Член на Комитета на тематичната мрежа за съвместни изследвания „Droit des entreprise culturelles“.
  • Сътрудничество и участие в изследователски проекти на Maison de Sciences de l’Homme (Paris)
  • Научно ръководство от българска страна на съвместната магистърска програма „Медии и междукултурни комуникации“ с Europa-Universitat Viadrina (Франкфурт на Одер)
  • Сътрудничества с Université Pierre Mendes France – Grenoble II École Doctorale 214: Droit – Sciences politique – Relations internationales
  • Ръководител от българска страна на международен изследователски проект на тема „Всекидневната преса и европейската интеграция и разширяването – политически, културни и национални репрезентации“. Партниращи страни: École des Hautes Études en Sciences Sociales (Marseille), L’Université d’Avignon, Europa-Universitat Viadrina (Франкфурт на Одер)

Обществена дейностРедактиране

  • Съучредител с други европейски интелектуалци и политици през 1999 г. на Musee de l’Europe (Брюксел)
  • Член на Сената на European Cultural Parliament, който номинира членовете на бъдещия Европейски парламент и ръководи заседанията му – 2001 г.
  • Член на работна група към Съвета на Европа (Страсбург) по проекта „Link Diversity“ – Кампания за популяризиране на мултиетнически общества и на демократично гражданство за всички.
  • Главен редактор на издаваното в София на английски и френски език списание Divinatio (ISSN 1310-9456).
  • Постоянен член на журито на наградата „Развитие“.

Политическа дейностРедактиране

През 1990 г. е делегат на XIV конгрес на БКП. Развива значителна политическа дейност, като в периода 1993–1995 г. е министър на културата в правителството на Любен Беров и в правителството на Ренета Инджова.

ИдеиРедактиране

Предговорът на Ивайло Знеполски към първото българско издание на романа на Владимир Набоков – „Лолита“ става причина за първия голям литературоведски дебат след 1989 г.[1]

По-важни отличия и наградиРедактиране

  • Officier des Palmes Academique, френски – с декрет на френското Министерство на националното образование, на изследването и технологията (1999)
  • Почетен знак на Софийския университет – Синя лента (2001)
  • Chevalier de l'Ordre du Mérite, френски (2012)[2], [3]
  • Орден „Стара планина“ I stepen (2021)[4]

БиблиографияРедактиране

МонографииРедактиране

  • Актуалното кино. София: Наука и изкуство, 1969, 297 с.
  • Пътища и пътеки на българското кино. София: Наука и изкуство, 1972, 267 с.
  • Между отчуждението и насилието. 1973.
  • Умберто Еко и „Името на розата“. София: Наука и изкуство, 1987, 145 с.
  • Катастрофата като филмова метафора. София: Наука и изкуство, 1992. (ISBN 954-02-0071-7)
  • Езикът на имагинерния преход. София: Българска сбирка, 1997, 356 стр.
  • Новата преса и прехода. Трудното конструиране на „четвъртата власт“. София: Дружество Гражданин, 1997, 191 стр. (ISBN 954-8966-03-4)
  • Вебер–Бурдийо – подходи към интелигенцията. С., 2003, 116 стр.
  • Българският комунизъм – социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела, 2009. (ISBN 978-954-28-0236-5)[5], [6]
  • Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие. Истории с философи и историци. 1 и 2 част. Институт за изследване на близкото минало & Сиела, София, 2016, 551 + 398 стр.[7]
  • Историкът и множественото минало. София: Сиела, 2017. (ISBN 978-954-28-2345-2)
  • (съавтор) Bulgaria under Communism (Routledge Histories of Central and Eastern Europe). London and New York: Routledge, 2018, 476 pp. ISBN 978-0-8153-7279-0

Научно ръководство, съставителство и редакцияРедактиране

  • Франсоа Фюре и превъплъщенията на социалната утопия (научно ръководство, съставителство, предговор, студия). Изд. ДНЧО, С., 1997, 218 стр. (ISBN 954-9567-01-X)
  • Пол Рикьор – философията пред предизвикателствата на промените (научно ръководство, съставителство, предговор, студия). Изд. ДНЧО, С., 1998, 303 стр. (ISBN 954-9567-02-8)
  • Max Weber: Relecture a l’Ouest, relecture a l’Est (научно ръководство, съставителство, предговор, студия). Изд. ДНЧО, С., 1999, 455 стр. (ISBN 954-9567-06-0)
  • Около Хабермас. Нормативността в модерните общества и идеята за справедливост (научно ръководство, съставителство, предговор, студия). Изд. ДНЧО, С., 2000, 430 стр. (ISBN 954-9567-07-9)
  • Около Жак Дерида и чудовищният дискурс (научно ръководство, съставителство, предговор, студия). Изд. ДНЧО, С. (ISBN 954-9567-14-1)
  • Вебер и Бурдийо: Подходи към интелектуалците(научно ръководство, съставителство, предговор, студия). Изд. ДНЧО, С. (ISBN 954-9567-12-5)
  • История, разказ, памет (научно ръководство, съставителство, предговор, студия). Изд. ДНЧО, С., 2001, 360 стр. (ISBN 954-9567-09-5)
  • Това е моето минало (1944-1989). Спомени, дневници, свидетелства. Т.1, Изд. Сиела, С., 2010. (ISBN 978-954-28-0716-2)
  • Това е моето минало (1944-1989). Спомени, дневници, свидетелства. Т.2, Изд. Сиела, С., 2010. (ISBN 978-954-28-0717-9)
  • Тоталитаризмите на XX век в сравнителна перспектива. Изд. Сиела, С., 2010. (ISBN 978-954-28-0815-2)
  • Да познаем комунизма: Изследвания. Изд. Сиела, С., 2012. (ISBN 978-954-28-1056-8)
  • История на Народна република България. Режимът и обществото. С., Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2009, 716 стр.[8]

БележкиРедактиране

  1. ↑ „Димитър Камбуров срещу академизма“ – Ивайло Знеполски, Димитър Камбуров, Снежана Зарева за „Лолита“, в. „Култура“, 1990 г.
  2. ↑ „Ivaïlo Znépolski chevalier de l’Ordre national du Mérite“, със снимки от събитието, сайт на Френското посолство в София, 12 юли 2012 г.
  3. ↑ „Проф. Ивайло Знеполски удостоен с френски орден“, сайт на Института за изследване на близкото минало, 11 юли 2012 г.
  4. ↑ Указ № 32 от 2 февруари 2021 г. Обн. ДВ. бр. 11 от 9 февруари 2021 г.
  5. ↑ Михаил Груев, „Явление в познанието за комунизма“, рец. във в. „Култура“, 20 юни 2008 г.
  6. ↑ Христо П. Тодоров, „Българският комунизъм като цивилизационен феномен“, рец. във в. „Литературен вестник“, бр. 6, 18.02.2009 г.
  7. ↑ Георги Каприев, „Шест колажа по Как се променят нещата от Ивайло Знеполски“, рец. във в. „Култура“, 22 (2859), 17 юни 2016 г.
  8. ↑ Бойко Пенчев, „История на тоталитарната власт и грижа“, рец. във в. „Литературен вестник“, 20 януари 2010 г., бр. 2, год. 19.

Външни препраткиРедактиране

Интервюта
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ивайло_Знеполски&oldid=10883725“.