Камчик

Камчик (на украински: Зоря) е село в югозападна Украйна, разположено в Белгородднестровски район на Одеска област. Населението му е около 5 530 души (2001).

Камчик Зоря
— село —
Камчик 45.991667, 29.698889 Камчик
Страна	Украйна
Област	Одеска област
Район	Белгородднестровски район
Надм. височина	18 m
Население	5528 души (2001)
Основаване	1831 г.
Пощенски код	68251
Телефонен код	+380 4848
МПС код	BH, НН / 16
Камчик в Общомедия

Разположено е на 18 m надморска височина в областта Буджак, на 4 km югоизточно от районния център Сарата и на 37 km северозападно от бреговете на Черно море. Селото е основано през 1831 година от български преселници в Руската империя. Името на селото произлиза от района на реките Луда и Голяма Камчия, от който са преселниците. Обликът на селото го отличава от останалите и загатва за българското му начало, а хората говорят български език. В центъра е изграден парк с кестенови дървета. В близост до парка се намира Музеят на българската култура. След Руско-турската война започва второто масово преселване на българи в Бесарабия. Сред тях са и бъдещите основатели на Камчик (старото име на село Заря). Тежка и трагична е била раздялата им с местата, където са останали гробовете на роднини и приятели, имотите, създадени с потта на много поколения, родните поля и планини, и най-накрая там те са напуснали родината си. Вярно е, че много от тях живеели с надеждата, че след време ще могат да се върнат в родния си край, но съдбата била друга. Те пристигнали в Бесарабия, когато всички земи на така нареченото Управление (попечителство) на бесарабските българи вече били заети от други племена. Руските власти ги убеждават да се заселят в бившите държавни земи в Аккермански окръг, на които след окончателното напускане на ногайските татари не живеел никой. Бъдещите основатели се съгласили и избрали равно място край река Сарата на мястото на ногайско село. Те пристигат тук през късната есен на 1830 г. и преди настъпването на студеното време успяват да направят временни къщи. Руските власти им помогнали с храна и фураж, въпреки че имали собствен запас, защото дошли тук със собствено зърно, добитък и инструменти. През пролетта на 1831 г. те започват да се установяват напълно. Особеността на основаването на селото се изразява в това, че ако други български села - връстници на Камчик - са основани на практика от жителите на едно българско село, то Камчик е основан от представители на редица села, разположени по поречието на река Камчия в България. С указ на руския цар селото получава името Камчик през 1832 г. заедно с други нови колонии.

Подобно на другите заселници, жителите на Камчик получават статут на чуждестранни колонисти - специална категория на руската селска класа, при която селският ред е подчинен на областния началник. Трудно е да се каже колко точно семейства са се заселили в селото през 1830-1831 г. Според "Ревизската приказка" (преброяване от 1835 г.) броят на жителите е 310 души: 149 мъже и 161 жени. Някои семейства се преместват по-късно. Например през 1838 г. в Камчик пристига семейство Митител от Катаржино, през 1841 г. - Буюкли от Главан, през 1848 г. - семействата Златови, Чикликчи (Чиканчи) от Чумлекой, Иванови от Паркан. Поразително е разнообразието както на мъжките, така и на женските имена, които сега са голяма рядкост в Камчик. Сред женските имена са такива като Добра, Цона, Йордана, Стояна, Нейка, Куна, Неделя, Руса, Яна, Кера и т.н. . сред мъжките имена са Тодор, Яни, Влайо, Желю, Аргир, Господин, Танчо, Райко, Стое, Минчо, Владо, Бойо, Златю и др.

Новодошлите били освободени от някои данъци и военна служба и получили правото свободно да се прехвърлят в други имения. За преселниците било важно да се разпредели земята и да се определи размерът на семейното разпределение - на тях им били отпуснати 5627 десиати. Жителите на селото са били предимно земеделци, занимавали са се със земеделие и животновъдство. Трудно и тежко било да се свикне със сухите степи, но като цяло, благодарение на трудолюбието на хората, реколтата била стабилна в сравнение със съседните колонии. В трудни години те получавали заем от държавата. С течение на времето колонията Камчик ставала все по-голяма и по-добра, наведнъж били построени прави улици, както казвали самите българи, те започнали да "пускат корени" тук.

Населението нараствало: през 1848 г. - 464 жители, през 1871 г. - 1119, в началото на XX в. - 3117 души.

В свободното си от селскостопанска работа време жителите тъчели платове, лен и изработвали кожи. Основно те задоволявали собствените си нужди от битови и стопански продукти.

12 години след основаването на селото, през 1842 г., е открито еднокласно училище, което се финансира от селския орден. Имало е един учител и един клас с 30 ученици. В края на XIX в. в селото вече има две училища: министерско и земско, както и църковно девическо училище.

От самото начало в селото имало дървен параклис, а след това каменен параклис. Църквата "Света Троица" е построена с дарения на селото и осветена през 1871 г., която изиграва голяма роля за поддържането на морала в селото и разпространението на знанието.

От 1872 г., когато българското заселване в Бесарабия е отменено и българските колонии преминават под юрисдикцията на общите институции, селото е включено териториално в Аккермански район, по различно време в различни волости. На жителите на селото е отнет статутът на колонисти и от този момент нататък те са облагани с общи данъци, призовавани са в руската армия, училището се издържа от държавата и т.н.

При напускането на България жителите трябвало да прекъснат за дълго време връзките си с родината. Съществуват факти, които говорят, че жителите на Камчик са познавали и следили развитието на националноосвободителното движение, помагали са на ранените войници от руската армия и са участвали в Руско-турската война от 1877-1878 г.

По време на Първата световна война (1914-1918 г.) жителите на Камчик претърпяват големи бедствия и страдания.

По непълни данни около 400 души са мобилизирани в руската армия за Руско-германската война много от които са починали. Поради това при преброяването през 1930 г. броят на жителите е 2917, което е по-малко, отколкото в началото на XX век. През 1918 г. регионът е окупиран от румънски войски, жандармеристите бият селяните за най-малкото неподчинение, селяните плащат десетки данъци и различни такси, навсякъде е въведен румънският език. Мъжете били призовавани в румънската армия, където били строго наказвани за всяко провинение.

Съгласно договора между СССР и фашистка Германия (пакт "Рибентроп-Молотов") през 1940 г. (28 юни) Бесарабия е присъединена към СССР, а през юни 1941 г., след началото на Великата отечествена война, отново е окупирана от румънски войски. По време на втората окупация почти цялото мъжко население е отведено на трудовия фронт в Румъния (кунцетралия). През август 1944 г. селото е освободено от съветските войски. През първите години на съветската власт жителите на селото отново трябва да преживеят големи трудности: от всеки двор по един или двама мъже са мобилизирани на трудовия фронт, за да работят в предприятията в Донбас и Урал; масови реквизиции на зърно (снабдяване с хляб), тежка суша, неурожай, което води до глад, колективизация. През 1946 г. са организирани три земеделски стопанства: К. Маркс, Енгелс, Искра.

През 1945 г. с постановление на ПВС на Украинската ССР село Камчик е преименувано в Заря[1]. От 1 юли 1956 г. трите стопанства се обединяват в едно стопанство - колхоз "Заря", който три години по-късно получава името "Дружба". Благодарение на трудолюбието на хората от Заря и тяхната преданост към селото, стопанството се развива и укрепва, започва бързо строителство в частния сектор, колективно строителство (животновъдни ферми, полски мелници, машинни цехове, гаражи), разширява се тракторно-машинният парк и др. Широко се развива социалният и културният живот на селото - построени са нови сгради на училище, детски градини, културен дом, магазини, медицински център, благоустроени са улиците и центърът на селото. Високата рентабилност на колхоза осигурявала не само благосъстоянието на жителите на селото, но и давала възможност да се изразходват значителни средства за развитие на културата и спорта. В дома на културата се прожектират филми за възрастни и деца, създават се самодейни художествени колективи, духов оркестър, ансамбъл за народни песни и танци, клубове по шахмат и дама и др. В края на 60-те години в центъра на селото е построен стадион и е създаден футболен отбор, започва да работи секция по свободна борба. Всичко това дало голям тласък на развитието на общата култура на жителите на селото, на тяхното образование и помогнало на младите хора да останат в селото.

70-80-те години на ХХ век се характеризират с бързото развитие на селото във всички сфери на неговия живот.

За българите е характерно да строят и особено силно то се проявява при жителите на нашето село. Те строят нови къщи, преустройват стари, и то много бързо - за една година (благодарение на "мижитурките"). Селото се обнови, стана красиво, благоустроено, улиците бяха покрити с асфалт, появиха се тротоари, ново училище, универсален магазин, нов дом на културата, административна сграда, магазини, нов стадион зад селото.

Изцяло е възстановена структурата на колхоза, разширени и обновени са машинно-тракторният парк, животновъдните ферми, полските мелници, подобрена е културата на селскостопанското производство. Колхозът става милионер, отделени са много средства за благоустрояване на селото, за развитие на културата и спорта.

Широко се развиват народното творчество и любителското изкуство. Ансамбълът от български инструменти "Хоро" получил званието народен оркестър. Бяха организирани детски и младежки ансамбли за песни и танци и много други групи.

Според преброяването от 1988 г. населението на Зари е 6025 души.

Към края на 2009 г. - около 5020 жители.

Личности

• Димитър Мететелов (1859 – 1932), български офицер и военен юрист, генерал-майор

Бележки

Тази статия за селище все още е мъниче. Помогнете на Уикипедия, като я редактирате и разширите.

Тази статия, свързана с Одеска област, все още е мъниче. Помогнете на Уикипедия, като я редактирате и разширите.