Каолинът е вид мека глина с бял цвят.[1] Използва се като съставна част при производството на порцеланови изделия, хартия, гума, бои и много други продукти. Състои се от самостоятелни кристали, имащи размер от 0,2 до 50 μm, както и от минерали. Формулата му е: Al2O3·2SiO2·2H2O.[2][3]

Каолин
Каолин в Общомедия
Каолин

Около половината от добития каолин се използва при производството на хартия. Голяма част се използва и в порцелановата индустрия. При високи температури, използвани при производството на порцелан, каолинът не изменя цвета си, което го прави особено ценен при производството на бял порцелан.

Каолинът е кръстен на хълм в Китай (Kao-ling), от който е добиван от векове. Проби от каолин са изпратени за първи път в Европа от френски йезуитски мисионер около 1700 г. като примери за материалите, използвани от китайците при производството на порцелан.[4]

В естественото си състояние каолинът е бял, мек прах, състоящ се основно от минерала каолинит, който се състои от приблизително шестоъгълни кристални плочки с размери от около 0,1 до 10 μm или дори по-големи. Понякога се срещат макроскопични форми, достигащи милиметров размер.[4]

Каолинът, както се среща в природата, обикновено съдържа различни количества други минерали, като мусковит, кварц, фелдшпат и анатаз. Освен това суровият каолин често се оцветява в жълто от пигменти от железен хидроксид. Често е необходимо глината да се избелва химически, за да се отстрани железният пигмент и да се измие с вода, за да се отстранят другите минерали и за да се подготви каолинът за търговска употреба.[4]

В България

редактиране

В България каолин се добива в открити мини в близост до Каолиново и Тодор Икономово (област Шумен), град Меричлери (община Димитровград) и градовете Ветово и Сеново (област Русе).

Източници

редактиране
  1. каолинит // Речник на българския език (ibl.bas.bg). Институт за български език. Посетен на 29 март 2024.
  2. Уваров, E. Б.; А. Айзакс. Речник на научните термини. София, Издателство „Петър Берон“, 1992. с. 175.
  3. ChemBK. kaolin.
  4. а б в Encyclopaedia Britannica

Литература

редактиране