Кутригури

(пренасочване от Котраги)

Кутригурите (Kutrigoroi; Kutrigur; Kwrtrgr на старогръцки: Κουτρίγουροι, Κουτούργουροι, Κοτρίγουροι, Κοτρίγοροι, Κουτρίγοροι, Κοτράγηροι, Κουτράγουροι, Κοτριαγήροι)[1] са група прабългарски[2] племена, обитаващи през 5-7 век степната зона северно от Черно море и западно от река Дон. Те са родствени с утигурите, живеещи на изток от тази река. Според Питър Голдън името е тюркско и означава „деветте огурски племена“,[3] а според Дейвид Ланг името също е от тюркски произход и значи „изтъкнати“.[4] Кутригурите са тюркски номадски ездачи , които процъфтяват в Понтийско-Каспийската степ през 6 век сл. Хр. На изток от тях са били подобните утигури и е възможно и двамата да са били тясно свързани с българите .[5] Те воюват с Византийската империя и утигурите. Към края на 6 век са погълнати от панонските авари под натиска на тюрките.[източник? (Поискан преди 2 дни)]

Кутригурите и утигурите на север от Черно море ок. 600 г.

Етимология редактиране

Името Кутригур , записано още като Kwrtrgr , Κουτρίγουροι , Κουτούργουροι , Κοτρίγουροι , Κοτρίγοροι , Κουτρίγοροι , Κοτράγουροϳουάγουροϳ οι , Κοτριαγήροι , [ 2] е предложено като метатезирана форма на тюркски *Toqur- Oğur , като *quturoğur означава „девет племена".[6] Дейвид Маршал Ланг го извлича от тюркски kötrügür (забележим, виден, известен).[7] Малко учени подкрепят теориите, извеждащи кутригурите от гути/кути и утигурите от уди/ути , съответно от древна Югозападна Азия и Кавказ , поставени от Осман Каратай .[8] По същия начин малцина намират Duč'i , което е термин за българите (някои четат Kuchi ) като корен на Kutrigur, поставен от Йозеф Маркварт . [9]

История редактиране

Кутригурите са споменати често в късноантичните източници от 6 век, така при Псевдо Захария (Pseudo-Zacharias или в Църковната история на Захария Митиленски), Прокопий Кесарийски,[10] Агатий[11] и Менандер Протектор. Прокопий цитира легендарен разказ, според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава. Вероятно през първата половина на 5 век те нападат готите на запад от Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития. Кутригурите се установяват в новозавладените земи, а утигурите се връщат източно от реката.

Грусет смята, че кутригурите са останки от хуните,[12] Прокопий разказва:

в старите времена много хуни, наричани тогава кимерийци , обитавали земите, които вече споменах. Всички те имаха един цар. Веднъж един от техните царе имал двама сина: единият на име Утигур, а другият на име Кутригур. След смъртта на баща си те поделили властта и дали имената си на подчинените народи, така че и до днес едни от тях се наричат ​​утигури, а други – кутригури.[13][14]

Те заемат танаитско-меотската (Доно-Азовска) степна зона, кутригурите в западната част и утригурите на изток. [15] Тази история се потвърждава и от думите на утигурския владетел Сандилх :

Не е нито честно, нито прилично да изтребваме съплеменниците си (кутригурите), които не само говорят език, идентичен с нашия, които са наши съседи и имат същото облекло и начин на живот, но и които са наши роднини, макар и подложени. на други лордове“[13]

Сирийският превод на Църковната история на Псевдо-Захарий Ретор ( ок. 555 г.) в Западна Евразия описва тринадесет племена, wngwr ( Onogur ), wgr ( Oğur ), sbr ( Sabir ), bwrgr ( Burğar , т.е. българи ), kwrtrgr ( Kutriğurs), br (вероятно абарски , т.е. аварски ), ksr ( Kasr ; Akatziri ?), srwrgwr ( Saragur ), dyrmr(* [I]di[r]mar ? < Ιτιμαροι ),[16] b'grsyq ( Баграсик , т.е. барсили ), kwls ( Хализи ?), bdl ( Абдали ?) и ftlyt ( Ефталит ). Те са описани с типични фрази, използвани за номадите в етнографската литература от този период, като хора, които „живеят в палатки, изкарват прехраната си с месо от добитък и риба, от диви животни и с техните оръжия (грабителство)“.[13][17]

Първите по-надеждни сведения за кутригурите са от 482, когато те сключват съюз с император Зенон срещу нападналите Източната Римска империя остготи.

Война с Византия редактиране

Агатия ( ок. 579–582) пише:

...всички те се наричат ​​най-общо скити и в частност хуни според нацията си. По този начин, някои са Koutrigours или Outigours, а други са Oultizurs и Bourougounds... Oultizurs и Bourougounds са били известни до времето на император Лъв (457–474) и римляните от онова време и изглежда са били силни. Ние обаче в днешно време нито ги познаваме, нито мисля, че ще ги познаваме. Може би са загинали или може би са се преместили на много далечно място.[18]

От 493 нататък кутригурите водят многократни войни срещу Империята, като достигат до Илирия, Тесалия и Константинопол. Те участват и в походите на разбунтувалия с пълководец Виталиан (514 – 515 и 518 – 520). Контактите между Империята и кутригурите са разнопосочни – през 528 хан Грод приема християнството и се опитва да го наложи на сънародниците си, но без успех. Войните продължават до 540, когато настъпва известно затишие.

През 550 г. гепидите молят кутригурите за помощ в боевете против лангобардите. По това време те влизат в контакт с Източноримската империя. Въпреки че получават от императора в Константинопол годишни пари, те нахлуват често в източноримската територия; от друга страна кутригурите служат също в източноримската войска, например един Синион (Sinnion) се бие като офицер при Велизарий (505 – 565).

През 551 кутригурите отново нападат териториите на Империята. През 551 г. армия от 12 000 кутригури, водена от много командири, включително Хиниалон , идва от „западната страна на Меотичното езеро “, за да помогне на гепидите , които са във война с лангобардите .[19]

Византийците се споразумяват с хана на утигурите Сандилх, който напада незащитената територия на кутригурите и им нанася тежко поражение, а част от победените кутригури се заселват в Тракия. През 558 кутригурският хан Заберган предприема нов поход към Константинопол, но се оттегля срещу паричен откуп. Междувременно хан Сандилх отново напада земите на кутригурите и през следващите години сблъсъците между кутригури и утигури продължават.

Менандер Протектор е описал времето на пристигането на кутригурите в Тракия по времето на Юстиниан I през 558 г.

Около 558 северно от Каспийско море се появяват аварите и сключват съюз с Източната Римска империя срещу аланите. Преследвани от гьоктюркския военачалник Истеми, те продължават да се придвижват на запад и в средата на 60-те години подчиняват кутригурите. Голяма част от тях се преселват заедно с аварите към Панония и част от земите им са заети от славянското племе анти. В началото на 7 век останалите в Черноморска Скития кутригури, известни вече под името „котраги“, са включени във Велика България на хан Кубрат. Към края на 7 век кутригурите от Панония под водачеството на хан Кубер мигрират към Балканите. Преди това правят бунт в Аварския хаганат. В похода си към Византия през 680 г. достигат до Солун. Сключват мирно споразумение с Византия и се заселват там, където е Керамисийското поле (Битолско поле). В началото на IX век тези земи са включени в състава на България.[20]

Редица изследователи приемат, че претенцията за хунска връзка на кутригурите показва по-скоро преплитане на хунски елементи с новопристигнали тюркски племенни групи.[21][22][23][24] Някои като Бешевлиев, дори отричат всякаква родствена връзката с хуните.[25] Други като като Александър Бурмов оспорват дори прабългарската принадлежност на кутригурите.[26] Трети като Димитър Ангелов приемат, че през VI в. кутригурите били различни от прабългарите, но с течение на времето съществуващите отлики, намаляват и към средата на VII в.в резултат на продължителния съвместен живот в пределите на общото политическо обединение те вече почти не се различават помежду си.[27] М. И. Артамонов приема, че утигурите са от смесен хуно-угърски произход.[28] Друга хипотеза свързва кутригурите с някои кавказки народи, като гутеите от древна Месопотамия.[29] Съществуват и различия по въпроса за идентифицирането на кутригурите спрямо утигурите и тяхната родствена връзка. Съвременни изследвания показват, че евразийските степни племенни съюзи са били твърде разнородни.[30]

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. Golden, Peter Benjamin (1992). An introduction to the History of the Turkic peoples: ethnogenesis and state formation in medieval and early modern Eurasia and the Middle East. Wiesbaden: Otto Harrassowitz. ISBN 978-3-447-03274-2. p. 139.
  2. Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Том I., История на Първото българско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852), София 1918, с. 70, 73-74, 76.
  3. Golden, Peter B. (2011). Studies on the Peoples and Cultures of the Eurasian Steppes. Editura Academiei Române; Editura Istros a Muzeului Brăilei. ISBN 978-973-27-2152-0 p. 71, 139.
  4. The Bulgarians: from pagan times to the Ottoman conquest(1976), David Marshall Lang, p. 31.
  5. Golden, Peter Benjamin. The peoples of the south Russian steppes // The Cambridge History of Early Inner Asia. Cambridge University Press, 1990. ISBN 9781139054898. DOI:10.1017/CHOL9780521243049.011. с. 256–284. Някъде около 463 г. сл. н. е. започва поредица от номадски миграции във Вътрешна Азия... Археологически и литературни доказателства ни позволяват да поставим родината на тези новодошли, огурските племена, в Западен Сибир и казахските степи... Огурите са били част на голяма тюркска племенна групировка, известна в китайските източници като Tieh-lê, които трябваше да бъдат открити и във Вътрешна Азия. Течността на ситуацията в степите е огледална в нашите източници, калейдоскоп от разпадане и реформиране на племенни съюзи. Въпреки че някои от предшествениците на тази важна миграция все още са неясни, не може да има съмнение, че племената Огур сега са станали доминиращият елемент в Понто-Каспийските степи. Терминът огур означава „групиране на сродни племена, племенен съюз“ и фигурира в техните етноними: оногур, сарагур и др. Езикът на тези огурски племена, който днес оцелява само в чувашкия, е различен от този на общотюркския. През 480 г. намираме нашето най-ранно твърдо известие за българите („смесени“), голям конгломерат от огурски, хунски и други елементи. Освен това имаме сведения за дейността на кутригурите и утригурите, които се появяват в нашите източници под собствените си имена, като „хуни“ и може би дори като „българи“. Точната им връзка с последния не може да бъде определена със сигурност, но и трите очевидно произхождат от една и съща хуно-огурска среда.
  6. Golden 2011, с. 71, 139.
  7. Lang 1976, с. 34.
  8. Karatay 2003, с. 26.
  9. Vasil 1918.
  10. Прокопий, Historien, 8, 5. 18f
  11. Агатий, Historien, 5, 13ff.
  12. Grousset 1970, с. 79.
  13. а б в Dimitrov 1987.
  14. Golden 2011, с. 140.
  15. Golden 1992, с. 99.
  16. Peter B. Golden (1992). An Introduction to the History of the Turkic People. O. Harrassowitz. p. 505
  17. Golden 1992, с. 97.
  18. Golden 1992, с. 98.
  19. Curta 2015, с. 76.
  20. Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0.
  21. А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, ИВИД, XXII— XXI V, София, 1948, стр. 298 – 336.
  22. Васил Н. Златарски История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852) Наука и изкуство, София 1970, под ред. на Петър Хр. Петров) стр. 83.
  23. Sanping Chen (2012). Multicultural China in the Early Middle Ages. University of Pennsylvania Press. p. 97. ISBN 0-8122-0628-2.
  24. Golden, Peter B. (2003). Nomads and Their Neighbours in the Russian Steppe: Turks, Khazars and Qipchaqs. Ashgate/Variorum. p. 71. ISBN 978-0-86078-885-0.
  25. Прабългарски епиграфски паметници. Проф. Веселин Бешевлиев (Издателство на Отечествения фронт, София 1981) стр. 16.
  26. Александър Бурмов, Избрани произведения, том 1, София, 1968, стр. 10.
  27. Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София, 1971) стр. 194.
  28. Образуване на българската държава, Петър Петров, Издателство Наука и изкуство, София, 1981, стр. 113.
  29. Karatay, Osman (2003). In Search of the Lost Tribe: The Origins and Making of the Croation Nation. Ayse Demiral. ISBN 978-975-6467-07-7, p. 26.
  30. Any discussion of the ethnogenesis and formation of the Turkic peoples must bear in mind the extraordinary mobility of the pastoral nomads, the rapidity with which their political formations dissolved and re-formed, often with a change of some of the ethno-tribal components. Any discussion of ethnogenesis must also bear in mind the distinction between land and people. Turkic groups, themselves often of diverse tribal origins and ethnie histories, became political masters of lands that bad very complex ethnie antecedents. Onto the original base of a non-Turkic population (usually Iranian, in Central Asia), itself the product of varions ethnie strata, were grafted several waves of Turkic peoples at different times. Some degree of amalgamation, assimilation occurred,producing, in essence, a new but often still far from homogeneous people. Reflections of disparate origins may be seen in the material culture as well. Thus, the diversity of saddle arches used by a single Turkic people points to the variety of ethnie groups and subgroups that came to compose thispeople... Having outlined the major historical developments in the history, of the Turkic peoples and put into place, spatially and diachronically, their ethnie building blocks, we may now turn to a brief examination of the various factors that have gone into the ethnogenesis of each of these peoples. As the forgoing chapters have shown, this has seldom been a tidy process. Many of the Central Asian Turkic peoples, for example, have multiple points of origin, with ethnie layer placed on top of ethnie layer. A though there are many ancestral elements shared in common by a number of Turkic peoples (e.g. the Qipcaq elements found among the Ôzbeks, Qazaqs, 0rgiz, Qara-Qalpaqs, Nogays, Baskirs, etc.), the proportions of the common elements entering each varied. Moreover, some of the shared elements (e.g.the Qipcaqs) were themselves hardly homogeneous. In addition, many bad or developed unique combinations of elements which helped to distinguish one from the other. Golden, Peter Benjamin (1992). An introduction to the History of the Turkic peoples: ethnogenesis and state formation in medieval and early modern Eurasia and the Middle East. Wiesbaden: Otto Harrassowitz. ISBN 978-3-447-03274-2, стр. 12; 379.

Литература редактиране