Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Кърджали.

„Кърджали“ (на руски: Кирджали) са 2 едноименни литературни произведения на руски език – стихотворение (1828) и повест (1834), от руския поет и писател Александър Сергеевич Пушкин.

Тези произведения описват българите. Стихотворението е за трудния бит в българските села в областта Буджак (Южна Бесарабия), а повестта, както авторът специално посочва в нея, е за прочут български войвода храбрец („витязь, удалец“).

Руският лирик живее 3 години (1821 – 1824) в неотдавна присъединените към Руската империя южни области Новорусия и Източна Молдова, предимно в градовете Кишинев и Одеса.

Синът на поета, генерал Александър Александрович Пушкин, участва в Освободителната война от 1877 – 1878 г., сложила края на турското владичество, и е командир на 13 Нарвски хусарски полк от „летящия отряд“ на Лермонтов, който освобождава Бургас.[1]

Стихотворение „Кърджали“Редактиране

В навечерието на събитията от Руско-турската война от 1828 – 1829 г., когато Пушкин създава стихотворението, той вижда българите и българските села в Буджак.

КИРДЖАЛИ

В степях зелёных Буджака,
Где Прут, заветная река,
Обходит русские владенья,
При бедном устьи ручейка
Стоит безвестное селенье.‎
Семействами болгары тут
В беспечной дикости живут,
Храня родительские нравы,
Питаясь трудом,
И не заботятся о том,
Как ратоборствуют державы
И грозно правят их судьбой.

1828[2]

Повест „Кърджали“Редактиране

Главен герой на повестта „Кърджали“ е български разбойник, действал в района на Яш в Молдова – той е заловен от руснаците и предаден на османските власти, но успява да избяга и продължава дейността си. „Кирджали был родом булгар. Кирджали на турецком языке значит витязь, удалец (войвода, храбрец). Настоящего его имени я не знаю.“ – посочва Пушкин и създава литературен образ, притежаващ действителни черти на прототипа, но включващ документалните факти за войводата и на други българи като него, художествено обединени, претворени и съчетани в героя на повестта.

Според много източници прототипът на главния герой е историческа личност, български хайдутин на име Георги Кърджали.[3][4] Някои автори оспорват това и смятат героя за измислен или за събирателен образ на български хайдути, а според Пламен Павлов сред възможните прототипи е Индже войвода.[5]

Творбата е създадена в Санкт Петербург към 1834 г., близо 7 години след като А. С. Пушкин е напуснал Молдова и Новорусия. Руският творец е привлечен от силата на храбрия и остроумен волево-психологичен тип на българина, бунтуващ се срещу чуждата нему власт. Изграждайки я, той създава обобщен образ на романтичния и не толкова безжалостен разбойник, но и достоен човек в неговите вълнуващи премеждия, съчетаващи дързост и трагична съдба с непоправим оптимизъм и жизнелюбие. Кърджалията на Пушкин е българинът, идентичен с разпространеното в Европа в 19 век, пък и до днес, романтично обществено възприемане на хора, поставили се извън деспотичния закон, като знаменития разбойник Риналдо Риналдини в Италия, другарите „контрабандистас“ на незабравимата Кармен в Испания или по-късно за Джеси Джеймис или Бони и Клайд – разбойници, станали почти национални герои на САЩ.

В повестта виждаме литературния герой в Молдова като командир на княжеската гвардия и участник в общото въстание в 1821 г. на българи, власи и гърци в княжествата срещу турското господство, завършило с героичната гибел на храбреца в битката при Скулени заедно с много от другарите в четата му българи волонтири, т.н. „арнаути“ (в случая наименование на тогавашен вид въоръжена сила, а не национално определение за албанци, за които авторът специално посочва, че заедно с българи, власи и пр. влизат като доброволци във войската на „арнаутите“.[6])

Разказът е драматичен поглед в тези събития, участниците в тях и царящата атмосфера в тази гранична зона на Балканите с художествено пресъздадени реални исторически факти за въстанието и битката при Скулени, в която, отказал с гордост да се спаси с малодушно бягство на руския бряг на река Прут, Стоян Индже храбро пада.[5][7] Това е майсторски претворено в творбата от Пушкин с емоционална пауза на ритъма ѝ, в която той неусетно изважда Индже от образа на главния герой и го превъплъщава в този на безстрашно загиналия негов другар Кантагони.

Неподправена симпатия към тези българи грее от текста на Пушкин, показващ тяхната скромност и достойнство, които поетът явно е срещал през престоя си в Кишинев и Одеса, тяхната порядъчност и гордост в бедността, неприкритото му възмущение от бездушното отношение на царската власт към тях. Искрено се забавлява от българското остроумие и глупавата алчност на турци и власи, довели до успешното спасяване със собствени сили на обречения юначага Кърджалията. Неслучайно не пише нищо, че подобен на неговия възкръснал герой е бил повторно уловен и екзекутиран в Яш, защото Кърджалията след гибелта на Стоян Индже е превърнат в общ образ на българските „витязи“, вдигнали се геройски срещу чудовищната сила на чуждите господари, а героите не умират, поне литературните.

Повестта е публикувана за пръв път в „Библиотека для чтения“, 1834 г., т. VII, кн. 12.

Любопитно: левове/леиРедактиране

Наред с многото други факти, исторически точно предадени, любопитна подробност в края на повестта е споменаването в какви пари иска „Кърджалията“ българин откупа от 5000 от господаря на Яс (дн. гр. Яш) – в... левове! Всъщност „леу“ (от на латински: leo; на румънски: leu – лъв) е румънско име за широко разпространените там в онази епоха нидерландски льовендаалери, които са имали изображение на лъв на реверса и от които произлиза името на по-късните парични единици на Румъния и на Молдова. А Пушкин ги е записал като „лѣвъ“ (на руски: лев – лъв).[8]

ИзточнициРедактиране

Външни препраткиРедактиране