Гръцка война за независимост

Гръцкото въстание за независимост (на гръцки: Ελληνική Επανάσταση του 1821), наричано също Гръцка революция и познато в българската историография като Гръцка завера (заради Филики Етерия)[2], е въоръжената борба в еялета на Архипелага за независимост от Османската империя, която започва през 1821 г. и приключва през 1832 г. с Константинополския мирен договор, по силата на който се одобрява създаването на независимо Кралство Гърция. Гръцкото въстание за независимост е най-значимото събитие в историята на съвременна Гърция. [3][4]

Гръцка завера с война за независимост
История на Османската империя
По часовниковата стрелка: лагерът на Георгиос Караискос във Фалер; изгарянето на османска фрегата от гръцки пожарен кораб; битката при Наварино; Ибрахим паша в Египет при Третата обсада на Мисолонги
По часовниковата стрелка: лагерът на Георгиос Караискос във Фалер; изгарянето на османска фрегата от гръцки пожарен кораб; битката при Наварино; Ибрахим паша в Египет при Третата обсада на Мисолонги
Информация
Период21 февруари 1821 – 12 септември 1829 г.
МястоБалкански полуостров, Беломорие
РезултатКонстантинополски договор (1832)
• Установяване на Кралство Гърция
Страни в конфликта
Гърция Гърция
Flag of Russia.svg Руска империя
Flag of the United Kingdom.svg Великобритания
Royal Standard of the King of France.svg Кралство Франция
Flag of the Ottoman Empire (1844–1922).svg Османска империя
Египет Египет
Bey of Tunis flag correct and revised.png Тунис
Flag of Turkey.svg Алжир
Сили
75 580[1] 63 600
Жертви и загуби
ок. 25 хиляди ок. 40 хиляди
Гръцка война за независимост в Общомедия

Още Екатерина Велика след Кючуккайнарджийския договор прокарва първия гръцки проект, след неуспешното Морейско въстание.

Френската революция и последвалите я Наполеонови войни замразяват идеята. Виенският и последвалия го Веронски конгрес въвеждат в международните отношения термина източен въпрос, което ще рече означение на съществуващите още от началото на XVIII век проблеми с османското наследство на „болния човек“ да се поставят на масата за разрешаване. Като цяло Свещеният съюз подкрепя англо-френската инициатива и заради властващия османски султан Махмуд II, за когото се твърди, че е син на Накшидил валиде султан, втора братовчедка на Жозефин дьо Боарне – първата императрица на Франция и съпруга на Наполеон Бонапарт.

Създаването на организацията за гръцката завера започва още през 1814 г. в Одеса, където е учредена Филики етерия от няколко патриоти, руски поданици от гръцки произход. През 1818 г. седалището на организацията се мести в Цариград. С подкрепата на богатата гръцка диаспора във Великобритания и САЩ, и с помощта на симпатизанти в Западна Европа и с тайната помощ от Русия, заговорниците заплануват бунт срещу султана.

„Двама войни“ (1855), Теодорос Вризакис

Въстанието срещу османската власт е вдигнато от група заговорници, водена от Александър Ипсиланти – предимно руски офицери от гръцки произход, т.е. дейци с военна подготовка и опит. Ипсиланти начело на въоръжена група пресича на 6 март 1821 г. руската граница на река Прут и навлиза на територията на днешна Молдова. На 1 май 1821 г. е разбит от османската армия при Галац.

Междувременно на 25 март избухва въстание в южната част на Пелопонес, което в рамките на 3 месеца обхваща целия полуостров, част от Същинска Гърция, Крит, Кипър и някои Егейски острови. Въстаниците завземат голяма площ. На 22 януари 1822 г. е свикано първото Народно събрание в Пиада (близо до Епидавър). Гръцките андарти обявяват независимостта на Гърция от Османската империя, приемайки демократична конституция. Военните действия срещу османските сили продължават сравнително успешно. В отговор на съзаклятието, в Константинопол е публично обесен за назидание цариградският патриарх Григорий V. Това е възприето изключително неодобрително в Западна Европа, като британското и френското правителство започват да подозират, че въстанието е претекст, от който да се възползва Руската империя с цел да овладее някогашния Константинопол. В резултат от западноевропейската политика настъпва разрив сред бунтовниците, който води до междуособна борба. Избухва гражданска война в края на 1823 – май 1824 и през 1824 – 1825 г. [5]

Поради невъзможност за друго, и поради неконтролируемия еничарски корпус, султанът се обръща за военна помощ към своя египетски васал Мохамед Али паша, която молба е последвана от незабавна международна намеса, защото египетски сили под командването на сина на Мохамед – Ибрахим Али се отправят към Егейско море. Ибрахим дебаркира в Пелопонес и се дислоцира в Триполи – административен център на региона.

Междувременно под натиска на общественото мнение в европейските държави за съпричастност към гръцките борци за независимост, се намесват великите сили и изходът от конфликта намира своето бързо разрешение в духа на модерния за времето си филелинизъм. През 1827 г. в Лондон е приета конвенция в подкрепа на независимостта на Гърция. На 20 октомври 1827 г. съвместна британска, френска и руски ескадра под командването на британския вицеадмирал Едуард Кондрингтон навлиза в гръцки води и в четири часовата битка при Наварин, съюзниците разгромяват обединения турско-египетски флот. След морското сражение, френските войски дебаркират на брега и оказват помощта си за разгрома на османците.

След тази победа, съюзниците не предприемат по-нататъшни съвместни действия, насочени към подкопаване на военната мощ на Османската империя, поради настъпили разногласия в лагера относно разделянето на бившите османски владения. Възползвайки се от тази неоценима помощ, Махмуд II през декември 1827 г. (след като е ликвидирал еничарския корпус) обявява война на Русия. Започва Руско-турската война от 1828 – 1829 г., която завършва с безпрецедентен турски разгром и с подписването на Одринския мирен договор от 1829 г., с който Османската империя признава независимостта на Гърция.

На 3 февруари 1830 г. в Лондон е подписан и лондонският протокол, по силата на който е официално призната независимостта на Гърция и от международната общност. До средата на 1832 г. е осъществена и демаркацията на границите на новата европейска държава на линията Арта-Волос.

След успешния край на гръцкото движение за независимост, страната остава независима държава в продължение на близо 2 века (с изключение на периода, в който е окупирана по време на Втората Световна война), сменяйки на няколко пъти формата си на управление. Понастоящем (2022 г.), под името Република Гърция, е част от Европейския съюз.

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране