Митровци

Мѝтровци е село в Северозападна България. Намира се в община Чипровци, област Монтана. Разположено е по главния път София – Белоградчик – Видин, между селата Бели Мел и Горна Лука.

Митровци
Митровци 43.439739, 22.937278 Митровци
Общи данни
Население	199 души (15 март 2024 г.) 10,6 души/km²
Землище	18,873 km²
Надм. височина	340 m
Пощ. код	3464
Тел. код	09550
МПС код	М
ЕКАТТЕ	48475
Администрация
Държава	България
Област	Монтана
Община    – кмет	Чипровци Пламен Петков (ГЕРБ; 2015)

География

Скали над пътя

Село Митровци е заобиколено предимно с територии, включени в екологичната мрежа „НАТУРА 2000“ и състоящи се от сравнително ниски планини – под 1000 м н.в. По склоновете наоколо преобладават широколистни гори (дъб, бук, габър), сред които се намират обширни ливади. Дърветата са покрити с лишеи, срещат се много видове гъби. Срещат се още карамфили, орхидеи, маргаритки, Петров кръст и много други растения, някои от които ендемити. Животинският свят също е в изобилие – присъстват еленов рогач, бръмбар-носорог, различни сечковци и други редки насекоми. Срещат се много представители на земноводни, влечуги, гризачи. От дивеча присъстват диви прасета, сърни, лисици, зайци, а през някои по-студени зими вълците са проблем за местните стопани.

История

В северозападния край на селото до дефилето „Крачтина“ се издига хълмът „Градище“, където е бил разположен римски военен лагер. Не е проучван археологически. „Кречтина“ е стара славянска дума, която означава „място с варовик (креч)“. В говора сега не се използва, неясна е и затова се изговаря и като „Крачтина“ и „Крачетина“.

Селището е известно по турски документи (за първи път – 1666 г., в описа на Руси Стойков – "Народна библиотека „Васил Коларов“. Известия за 1959 г.". Т. I (VII), София, 1961, с. 324, Архив на берковския кадия) и бележки на европейски пътешественици като Митровъц и Митровица. В регистъра от 1666 година е записано като селище с 13 къщи данъчно повинни. През 1881 година е имало 113 къщи и 679 души население, изцяло славянско. Най-старата махала на селото се нарича Котроманци (или Гмитренци). Вероятно това са най-старите заселници. След Освобождението административно му е дадено името „Митровци“.

Митровци е първото село след границата между мизийските и преходните говори, която минава между него и съседното село Бели Мел и е установена още от Беньо Цонев. В говора старобългарската голяма носовка се изговаря като „у“: рука, муж, гуска, мука, пут (от съседното село Бели Мел започват говори с „ъ“ и там се изговаря: ръка, мъж, гъска, мъка и т.н. Има запазени винителни форми: Видо йедну жену, Срето йеднога човека, Реко на попатога и т.н. До началото на ХХ в. се е пазела съгласната „х“, но после е изчезнала навсякъде и днес се изговаря: Ристина, леб, беомо`бяхме` и т.н.

Църквата „Възнесение Христово“ е градена през 1871 година на мястото на по-стара. В миналото изкуствоведът Асен Василиев видял в черквата 23 икони, пренесени от по-стария храм, като едната икона била датирана от 1843 година. Черквата е строена от майстори от с. Славинье, Пиротско. В нея е била съхранявана изключително ценна златотъкана плащаница. Днес местонахождението на плащаницата е в Чипровския музей. Някои от старите икони са откраднати или посечени. В църквата се намират стари фрески. През 1995 г. е ремонтирана и обновена по инициативата на о.з. майор инж. Огнян Тасов, внук на осъдения от Народен съд Захари Стефанов, и осветена от Видинския Митрополит Дометиан. Днес църквата се нуждае от нова камбанария. В близост до селото, в югозападна посока, се намират руините на манастир. Манастирът е отбелязан с името „Св. Иван Рилски“ в „Оригинална карта на Дунавска България и Балканът“ на Феликс Каниц от 1880 г.

Селището е взело активно участие в борбата срещу турците. Към средата на 19 век (вероятно – във Видинското въстание) е участвала бойна дружина, водена от „капетана“ на селото – прадядото на известния български химик проф. Иван Младенов. Някои митровчани са загинали тогава.

Селището е стар център на кожарството, семеен занаят на много митровчани. През 18 век митровски кожи (сахтиян) са получили грамоти на изложение във Виена. Етнографът Димитър Маринов, посетил селището в края на 19 век, отбелязва, че в обработката на кожите са се използвали самоделни машини, измислени от местното население. Суровини (сурови кожи) са били изкупувани от всички краища на България. След продължителна и трудна обработка голяма част от продукцията е била изнасяна за европейските държави с влак или с параход по р. Дунав, през Оряхово или Лом. През първата половина на 20 век почти всеки от мъжете в селото е бил на гурбет в Латинска Америка или САЩ. Има сведения как гурбетчии са се връщали за да участват във войните. Тези предпоставки нареждат жителите на Митровци сред най-заможните в региона, за което говори и наличието на банков клон в селото. След 1944 г., с конфискацията на имуществото и унищожаването на частната собственост при национализацията, кожарството изчезва като семейно препитание. Създава се кожена фабрика. Десетки жители на селото емигрират в западна Европа или САЩ – в градовете Детройт, Чикаго, Денвър и др. Единствената в България кооперативна фабрика (за обработка на кожи) съществува в Митровци до 1990 г.

Традиционната къща е наричана със старата германска заемка „ижа“. Архитектурната традиция не е без значение. "За първи път още през двайсетте години на ХХ век, проф. арх. Тодор Златев употребява понятието „западен“ български стил, а след него, няколко други български учени, архитекти и изкуствоведи използват този термин. Проф. Златев е проучвал географията на различните форми на българската къща и различава една група, която той нарича „западна българска къща“. Неин най-характерен архитектурен елемент е полукръглата арка, която се среща из цяла дунавска Централна Европа до Далмация. (Златев 1948: 89 – 97) В горния контекст трябва да се спомене и изследването на Николай Тулешков, който въвежда по-тясното понятие славинска архитектурна школа (по името на царибродското село Слави́нье, откъдето преди всичко произхождат групите майстори и строители), оформена според него в Северозападна България окончателно към средата на XIX век. Той смята създаденото от нейните представители за едно от постиженията на българската културна архитектура през XIX век".

Редовни събития

Иванов Ден се празнува всяка година в с. Митровци на 20 януари (стар стил), по-точно в най-близката събота до 20 януари. На този ден всички Ивановци излизат пред къщите и черпят, обикалят се всички къщи.

Съборът на селото е на черковния празник Възнесение Христово (Спасовден), през последната неделя на месец май.

Празнува се и Трифон Зарезан, който се посещава от много хора от цялата страна. Празникът обаче не е типичен за района и е въведен чак след 1944 г. Събират се всички хора и гости на селото, и отиват в лозята. Палят се огньове и започва същинската веселба. Всяка година има духова музика през деня, а вечерта в салона – оркестър.

Има и увеселителна програма от най-изявените хора на селото. Те се грижат за доброто настроение на всички. Всяка година се присъждат грамоти и най-важното, без което един Трифон Зарезан не може да мине, е „жълтата фланелка“. Тя се дава на най-пияния човек на лозята. Също така се избира и „Цар на лозята“. Тази чест се присъжда на човека с най-доброто вино. Изнася се след това на площада от неговото вино.

Митровчани са известни в района като особено предприемчиви хора с живо чувство за хумор. Високият им жизнен стандарт е позволявал голямо разнообразие от събития до 1944 г. Особено тачен общоселски празник е бил денят на Свети Илия (2 август), когато всички са се събирали при оброчния кръст в местността Дрен, за да получат „молитва“ – чорба от жертвено животно, което е черен овен. Сега големият оброчен кръст е разрушен от иманяри. Организирали са се конкурси за мис и мистър Митровци, както и 2 – 3 дневни пикници край кладенчето в местността „Голема орница“.

Родени в Митровци

• Проф. д.ф.н. Галя Христозова (р. 26 септември 1959), – ректор на БСУ
• Проф. д.ф.н. Тодор Живков (15 юли 1938 – 31 декември 2001), български фолклорист и етнолог
• Проф. Коста Гоцов, български генетик и селекционер на пшеница
• Маруся Любчева, бивш евродепутат
• Проф.Александър Петков (1912 – 1986), български хидролог
• Проф. Иван Младенов (химик), (1927 – 1997), специалист по органична химия, ректор на ХТИ Бургас
• Павел Марков Петков, род. 1903, политически емигрант в СССР, живял на станция Невинномысской, арестуван на 5 април 1938 г., осъден на 5 години лагери
• Страхил Планинец (Страхил Марков), български поет и дисидент, бивш политически затворник
• Захари Стефанов, известен кожар, търгувал със Западна Европа и Латинска Америка
• Цеко Митов, предприемач, живял в Аржентина, завърнал се като доброволец в Балканската война
• Иван Георгиев (Гьозин) (1880 – 1949), индустриалец от град Детройт, САЩ

Литература

• Анелия Маринова. „Говорът на село Митровци (Област Монтана)“. София, изд. „Буквица“, 2012 г. ISBN 978-954-92858-4-0