Михаил Димитров
Михаил Димитров Дафинкичев е български учен, психолог, философ и литературен историк, академик на Българската академия на науките.[1][2]
| Михаил Димитров Михаил Димитров Дафинкичев | |
| български психолог и литературен историк | |
| Роден |
30 септември 1881 г.
|
|---|---|
| Починал | 6 октомври 1966 г.
|
| Националност |  България |
| Учил в | Софийски университет |
| Научна дейност | |
| Област | Психология, история на литературата |
| Работил в | Софийски университет, БАН |
| Награди | Димитровска награда (1950) |
Биография
редактиранеРоден е на 30 септември 1881 г. в с. Чупрене, Белоградчишка околия. През 1902 г. завършва педагогическото училище в Лом. Следва философия в Софийския университет. През 1907 г. е изключен за участие в студентските демонстрации срещу Фердинанд I и след затварянето на университета продължава следването си в Загреб и Берн. Връща се в Софийския университет, където се дипломира през 1908 г.
Михаил Димитров учителства в Ямбол, Севлиево и София. Работи в Народната библиотека в София (1913 – 1920). От 4 април 1921 г. е асистент по експериментална психология в Историко-филологическия факултет на Софийския университет.[1][2][3] През този период има публикувани популярни и публицистични статии в списанията „Философски преглед“ (7 статии), „Училищен преглед“ (2 статии), „Просвета“ (3 статии), „Отец Паисий“ (1 статия). Редактор е на Научно-философска библиотека, на Ботеви страници (1938), на Избрани страници от Ботева в изд. Хемус (1925). Има и два превода на Ал. Рачински по въпроси на Българското възраждане, издадени в Българска историческа библиотека.[2]
През 1941 г. е избран за частен доцент в Софийския университет, а от 1946 г. за извънреден доцент. С установяването на комунистическия режим в България кариерата на Михаил Димитров се развива стремглаво, поради заявеното му членство в Българската комунистическа партия от 1920 г. През 1949 г. става професор в катедрата по систематическа философия. Същата година е избран е за академик на Българската академия на науките, чийто подпредседател е в периода 1949 – 1956 г., след като е бил секретар на Философския и Правно-стопанския клон на академията (1947 – 1949). Между 1956 и 1959 г. е директор на Института „Ботев – Левски“ на Българската академия на науките.[2]
Член е на Съюза на научните работници в България непосредствено след неговото учредяване. На 13 декември 1944 г. той е член на Проверителния му съвет, а на 13 април 1945 г. при избора на Георги Павлов за председател, Михаил Димитров е избран в Бюрото на Съюза. Поради заболяването на Павлов на практика той изпълнява председателските функции. На 10 октомври 1945 г. съюзното ръководство взима решение той да остане председател, а на 30 октомври Общото събрание го избира вече редовно на поста. Той налага пълната идеологизация в организацията. Остава председател до 1962 г.[4] Утвърждава тезата (според много изследователи грешна), че Христо Ботев е автор на „Символ-верую на българската комуна“.[5]
Умира на 6 октомври 1966 година в София на 85-годишна възраст.
Награди
редактиранеМихаил Димитров е признат за АБПФК (активен борец против фашизма и капитализма). За дейността си е получил най-високите партийно-правителствени награди:
- Лауреат на Димитровска награда (първа степен) (1950)
- Заслужил деятел на науката (1956)
- Народен деятел на науката (1963)
- орден „Георги Димитров“ – първа степен (1951)
- орден „Народна република България“ – първа степен (1959)
- медал „За наука и изкуство“ (златен) (1949).[2]
Посмъртно признание
редактиранеОсновното училище в с. Чупрене носи неговото име – ОУ „Акад. Михаил Димитров“.[2]
Библиография[1][2]
редактиране- „Смехът (Физиологичен очерк)“. – Естествознание, 1, 274 – 284; 347 – 359 (1910)
- „Гъделичкането (Психо-физиологичен очерк)“. – Естествознание, 2, 150 – 166; 215 – 224; 393 – 411 (1911)
- Христо Ботев – идеи, личност, творчество. София, 1919 (второ издание 1945)
- Биография на Христо Ботев. София, 1924
- „Психо-физиология на смеха“. – Годишник Ист. Фил. фак., 21, 1 – 264 (1925)
- „Комитетът на „старите“ – Добродетелната дружина“ (1930)
- „Психология на спонтанния ейдетизъм“. – Годишник Ист. Фил. фак., 27, 1 – 150 (1930/1931)
- „Движение на цветовете при спонтанния ейдетизъм“. – Годишник Ист. Фил. фак., 30, 1 – 128 (1933/1934)
- „Просветяване и затъмняване на спонтанните ейдетични образи“. – Годишник Ист. Фил. фак., 33, 1 – 146 (1936/1937)
- „Oscillations dans la saturation des couleurs eidetiques“. – Journal de Psychologie, 34, 632 – 641 (1937)
- Личността на Ботева. Критически преглед. София, 1938 (второ издание 1945)
- Ницше като идеолог. София, 1938
- „Опит да се обясни колебанието на наситеността на ейдетичните цветове“. – Годишник Ист. Фил. фак., 35, 1 – 120 (1938/1939)
- Поява, развитие и идеология на фашизма в България. Изд. БРП (к), София, 1947
- Христо Ботев (Биография). София, 1948
- Публицистиката на Любен Каравелов. Т. 1 и 2, София, 1957 – 1965
- Любен Каравелов. Биография. София, 1959
- „Академик Тодор Павлов за идеологията на Любен Каравелов“. – Исторически преглед, кн. 3, 67 – 85, 1963
- „Публицистичното наследство на наши възрожденци в чуждия печат“. – Списание на БАН, кн. 1 – 2, 89 – 95 (1964)
Литература за него
редактиране- Веска Николова, Милен Куманов, Кратък исторически справочник, София, 1983.
- Пълна библиография и биобиблиография на трудовете на акад. М. Димитров е публикувана: Златка Белева, Иван Унджиев. Михаил Димитров. Биобиблиография. София: БАН, 1958.
- В памет на академик Михаил Димитров: Изследвания върху Българското възраждане [Сборник]. Ред. Иван Унджиев, Генчо Пирьов, Крумка Шарова, и Радка Стоянова. София: БАН, 1974.
Източници
редактиране- ↑ а б в Ж. Ескенази. „Димитров, Михаил“. – В: Речник по нова българска литература. София: Хемус, 1994, с.106.
- ↑ а б в г д е ж Борислав Тошев, Биография на Михаил Димитров Дафинкичев, vidin-online.com.
- ↑ Николай Поппетров, „История на Съюза на учените в България“, София: СУБ, 2004, с.147.
- ↑ Николай Поппетров, „История на Съюза на учените в България“, София: СУБ, 2004, с.148.
- ↑ Динеков, Петър. Дневници 1933 – 1992 // Библиотека (3, 2015). с. 186, бел. 121.
