Умаяди
Омая̀дите (Умаяди, Омеяди или Умеяди, Бану Умая̀ (на арабски: الخلافة الأموية, Aл-хилефат ал-умауия) са арабска династия, управлявала Омаядския халифат от 661 до 750 г. Династията е първата, управлявала след Четиримата праведни халифи[1].
Омаядите са сунити, произхождащи от арабското племе курейши от Мека. При тяхното управление Арабският халифат достига най-голямото териториално разширение в историята си през периода 720 – 750 г. След бунт държавата е завзета от Абасидите (750 – 1258), а оцелелите Омаяди се отправят на запад, където основават Кордобския емират.
Път към властта
редактиранеС възкачването на курейша Усман ибн Афан като трети Предводител на правоверните, родствените му Омаяди получават достъп до важни постове, което среща недоволството на хашемитите. През 639 г. Омаядският първенец и защитник на Мека Муавия ибн Суфян става управител на бившата римска провинция Палестина, а след смъртта на Абу Убайда и на Сирия. През този период халифатът вече е покорил Сасанидското царство и обект на арабската експанзия става Византийската империя. Енергичният Муавия показва особено усърдие в тази насока и изгражда опитна армия по римски образец от сирийски християни. През 655 г. управителят на Сирия взема дейно участие в подготовката и победата на арабския флот в Битката на Мачтите, която отваря Средиземноморието за исляма.
На 20 юни 656 халиф Усман е убит и за негов наследник е обявен имам Али. Изборът е оспорен от Муавия и избухва първата мюсюлманска гражданска война между шиити и сунити, т.нар. Фитна. Въпреки успехите на Али на бойното поле Омаядът ловко подвежда чрез съдебен арбитраж четвъртия халиф да отстъпи от военно решение, с което основоположникът на шиизма губи подкрепата на много от емирите си. Изоставилите Али са наречени хариджити и на 26 януари 661 един от тях – Абд ал-Рахман – убива имам Али в Куфа. Това окончателно отваря пътя на Муавия към властта и той установява столицата на Омаядската теокрация в сирийското си седалище Дамаск. Така е поставено началото на управлението на халифата от Омаядите.
Омаядски халифат
редактиране
Едно от най-важните събития по време на управлението на Муавия I е записването на Корана във вида, познат и днес. Дотогава светото писание на мюсюлманите се предава предимно устно. Писари, които са записвали думите на Мохамед, са били рядкост и са използвали най-различни видове носители – палмови листа, кости, пергаменти, папируси. Докато е бил жив халиф Омар е събирал тези записки, а след смъртта му те биват съхранявани от дъщеря му Хафса. [notes 1] През управлението на халиф Усман между арабски и неарабски мюсюлмани има напрежение, тъй като двата народа се обвиняват един друг в неверие. Проблемът е в големите различия във версиите на Корана, който те притежават. Като допълнение към това след смъртта на Хафса записките, съхранявани при нея са иззети и унищожени. Последвалото недоволство е отбелязано с бунт в края на 655 г., по време на поклонническия сезон в Мека. Ултиматум изисква свалянето на управителя на Сирия Муавия. Привидно той се съгласява и пише писмо, с което се отказва от властта си. Когато делегатите си тръгват пише друго писмо, в което заповядва бунтовниците да бъдат избити. Като халиф унифицирането на Корана е първа задача за Муавия.
Родословно дърво
редактиранеРодоначалник на рода е Абу Суфиян, произхождащ от търговски род от Мека, който приема исляма сравнително късно, през 627 г.
Има два основни клона на рода: Суфиянидите (управлявали 661 – 684), и Маруанидите (управлявали 684 – 750), потомци на Маруан I ибн ал-Хакам[1].
- Легенда
Омаядите в Андалус
редактиранеПоследните оцелели Омаяди, начело с Абд ал-Рахман I, достигат до Ал-Андалус, където основават Кордовския емират и оттам заявяват претенциите си за полагащата им се по наследство халифска титла. Управлението на тяхната династия (756 – 1031) е съпроводено с разцвета на арабската култура. То може да се раздели на два периода: независим Кордовски емират (756 – 929) и Кордовски халифат (929 – 1031), а най-забележителни са трима владетели с подобни имена: Абд ал-Рахман I (756 – 788), Абд ал-Рахман II (822 – 852), Абд ал-Рахман III (912 – 961) и на могъщия първи министър (хаджиб, ḥājib) Абу Амир ал-Мансур (Almanzor) (976 – 1002).
Кордовски емират
редактиранеАбд ал-Рахман I организира своята държава, като бързо потушава всяко недоволство и се опира на доверените му източни благородници, обсипвайки ги с богатства и имоти. Той поддържа ислямските институции и провежда поредица наказателни кампании срещу християните в Астурия. На север той е застрашен от франките на Карл Велики, който обсажда Сарагоса и застрашава долината на Ебро. След като вдига обсадата, той отстъпва, при което баските разбиват ариегарда му в Ронсевал (Ронсево) (778 г.), като събитието е отразено в средновековния епос Песен за Роланд. Франкското надмощие приключва с превземането на Жирона през 785 г. и на Барселона в 801 г., но мюсюлманската власт е краткотрайна и с формирането на Испанската марка през 811 г. те се връщат отново при християните.
Неговите наследници, Хишам I (788 – 796) и ал-Хакам I (796 – 822), управляват сред вълни от недоволство сред арабските благородници. Бунт, избухнал в Толедо, бива свирепо потушен, а вътрешните вълнения принуждават емира да увеличи броя на наемните войски и да обложи населението с нови данъци, за да издържа военните.
При Абд ал-Рахман II настъпва период на политическо, административно и културно обновление на мюсюлманска Иберия. Най-сериозните проблеми идват от непокорните васали в долината на Ебро и по-специално от рода Бану Каси (Banū Qāsī – син на Касий) и мозарабите. Емирът се опитва да усмири непокорните, но безуспешно. Мозарабите започват публично да хулят пророка Мохамед и да търсят мъченическа смърт, след като от 850 г. нататък това се наказва със смърт. Този стремеж към мъченичество се свързва с нарастващата арабизация.
Във външната си политика Абд ал-Рахман II провежда активна дипломатическа дейност, като разменя посланици с Византийската империя и франкския крал Карл II Плешиви. Посреща решително норманските нашественици и ги побеждава при Севиля. Построява постоянни укрепления срещу нападателите по море, една морска база в Севиля и втора в Печина близо до Алмерия.
Неговите потомци Мохамед I (852 – 886), ал-Мундир (886 – 888) и Абд Аллах (888 – 912) имат големи проблеми с муваладите. Осъзнали голямата си сила, те вдигат въстание в северната част на полуострова, предвождани от клана Бану Каси, и на юг под водачеството на Умар ибн Хавсун. Войната с тях е продължителна: Ибн Хавсун упорито отстоява свободата на своите привърженици мувалади и християните мозараби с оръжие в ръка цели 19 години до кончината си на преклонните за това време 67 години. Абд Аллах не успява да се пребори с размирниците и оставя отслабена държава на внука си Абд ал-Рахман III, който успява да възстанови реда. Той подчинява цял Андалус, от Хаен (Jayyān) до Сарагоса (Saraqusṭah), и от Мерида (Māridah) до Севиля (Ishbīliyah). Когато Ибн Хавсун умира през 917 г., неговите синове са принудени да капитулират и през 928 г. Абд ал-Рахман III завладява дотогава непревземаемата им крепост Бобастро[2].
Кордовски халифат
редактиранеКордовският халифат съществува от 16 януари 929 г., когато Абд ал-Рахман III се самопровъзгласява за халиф, до 1031, когато слабият владетел Хишам III е свален от своите везири и халифатът се разпада на независими княжества – тайфи. През тези стотина години царуват 12 халифа, като всички освен първите двама са слаби владетели и почти всички умират от насилствена смърт[3].
Източници
редактиране- ↑ а б Umayyad dynasty // Енциклопедия Британика. 21 юни 2019. Посетен на 26 юли 2019. (на английски)
- ↑ Spain – The caliphate of Córdoba // Encyclopedia Britannica. Посетен на 9 август 2019. (на английски)
- ↑ Michael Ray. Caliphate of Cordoba | Facts, History, & Rulers // Encyclopedia Britannica. Посетен на 12 януари 2020. (на английски)
- Morby, John E. „Das Handbuch der Dynastien“, Albatros Dusseldorf 2002, ISBN – 3-491-96051-7
Бележки
редактиране- ↑ Като цяло устното разпространение е създавало доста промени. Понякога случайно, друг път умишлено думите са били променяни. Създавали са се различни версии на Корана. Знаем, макар и да не се е запазила, че Али ибн Абу Талиб е имал своя версия на Корана имаща няколко допълнителни стиха представящи го като истинския наследник на Мохамед.
