Панчо Хаджимишев

български дипломат

Панчо (Панче) Тодоров Хаджимишев е български общественик и дипломат.

Панчо Хаджимишев
български дипломат
Pancho Hadzhimishev by Dimitar Karastoyanov.jpg
Роден
Починал
Погребан Централни софийски гробища, София, България

Образование Солунска българска мъжка гимназия
Семейство
Деца Михаил Хаджимишев
Подпис Pancho Hadzhimishev Signature (vectorized).svg
Панчо Хаджимишев в Общомедия

БиографияРедактиране

 
Докторската дисертация на Хаджимишев: Mischev, P. H. La Mer Noire et les Détroits de Conastantinople (essai d'histoire diplomatique): thèse pour le doctorat. Paris, Université de Paris. Faculté de Droit, 1899.

Роден е в 1864 година в големия македонски град Велес, тогава в Османската империя. Син е на видния солунски търговец Тодор Хаджимишев. Завършва в 1892 година със седмия випуск Солунската българска мъжка гимназия[1]. През 1899 година защитава докторат по международно право в Париж – „Черно море и Константинополските проливи (есе върху дипломатическата история)“. В Париж се запознава и жени за американката Патси Браун.

След завръщането си в България постъпва на дипломатическа работа от 1900 година. Между 1908 и 1910 година управлява българската легация в Лондон, Великобритания и работи за признаването на българската независимост. От 1910 до 1913 година е пълномощен министър в Атина, Гърция и работи за сключването на Българо-гръцкия договор. През Балканската война Хаджимишев е комисар по настаняването на бежанците от Македония и Тракия, а по-късно става главен секретар в Министерството на външните работи.

От октомври 1914 г. е пълномощен министър в Лондон и полага усилия за откъсване на България от прогерманската политика и връщането ѝ в орбитата на Антантата. След намесата на България на страната на Централните сили става пълномощен министър в Хага, Нидерландия. Участва в българската делегация при подписването на Ньойския договор през 1919 година. При управлението на БЗНС е пълномощен министър в Рим (1920 - 1921). От 1924 до 1935 отново е пълномощен министър в Лондон. Правителството на Георги Кьосеиванов го кара да подаде оставка, той се прибира в България и се пенсионира.

Негов син е оперният режисьор Михаил Хаджимишев, а внук - художникът-фотограф Иво Хаджимишев.[2] Преводачките Маргарита Алексиева и Теодора Атанасова са негови дъщери.

   
Рапорт от Хаджимишев до министъра на външните работи и на изповеданията Атанас Буров относно проведен разговор с британския министър на земеделието Ноел Бъкстон, касаещ петицията на Димитър Шалев и Димитър Илиев до ОН за признаване правата на националните малцинства в Югославия, както и решението на британското правителство да съдейства за признаване правата на етническо малцинство на българското население в Македония. 5 юни 1930 г.

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Спас Хаджимишев Ангелчев
(роден в средата на XVIII век)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ангел Хаджимишев
(роден между 1780 и 1810)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ана Хаджизафирова
 
Тодор Хаджимишев
(1840/41 – 1910)
 
 
 
 
 
Иван Хаджимишев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Панзи Браун
(? – около 1922)
 
Панчо Хаджимишев
(1874 – 1957)
 
Ангел Хаджимишев
(1869 – 1948)
 
Елена Савова Паница
(около 1879 – 1960)
 
Петър
Хаджимишев
 
Екатерина Хаджимишева
 
Никола Шавкулов
(1855 – 1930)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Антоанета Балан
 
Михаил Хаджимишев
(1914 – 1987)
 
Теодора Атанасова
(1912 – 2002)
 
Маргарита Алексиева
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иво Хаджимишев
(р. 1950)



БележкиРедактиране

  1. Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 91.
  2. Енциклопедия България, том 7, София, Издателство на БАН, 1996
Живко Добрев български пълномощен министър в Атина
(3 ноември 1910 – 1914)
Георги Радев