Петър Стоянович

български историк и политик

Петър Иванов Стоянович[1] е български историк, доктор на историческите науки, професор в Шуменския университет, журналист, политик, министър на културата в 92-рото правителство. По време на управлението на ОДС (1997 – 2001) е парламентарен секретар и началник на кабинета на бившия министър на външните работи Надежда Михайлова. Заема и висши партийни постове в СДС (2001 – 2003) и в ПП „Движение „Гергьовден“ (2003 – 2010).

Петър Стоянович
български историк и политик
Роден
25 юни 1967 г. (55 г.)
НационалностFlag of Bulgaria.svg България
Учил въвВиенски университет
Работил висторикжурналистполитик
Научна дейност
ОбластИстория
Работил вИнститута за исторически изследвания към БАН
Шуменски университет
Политика
Министър на културата
(29 май 20136 август 2014)
Семейство
БащаИван Стоянович
МайкаАни Бакалова
Братя/сестриДимитър Стоянович
Деца3

БиографияРедактиране

ПроизходРедактиране

Петър Стоянович е роден на 25 юни 1967 г. в София, България. Правнук е на Иван Стоянович – Аджелето, националреволюционер, съединист, създател на българските телекомуникации, журналист, народен представител, създател на първата българска телеграфна агенция, дипломат и царски съветник. Дядо му д-р Петър Стоянович, завършил „Държавни науки“ в Германия, е тютюнев експерт, генерален директор на концерна „Реемсма“ - Хамбург за Югоизточна Европа, съден от Народния съд. Един от основателите, първи капитан и дългогодишен председател на ФК „Левски“. Баща му Иван Стоянович (1930 – 1999) е кинокритик, журналист и писател. Майка му е Ани Бакалова (1940 – 2016), известна театрална и филмова актриса. Брат му Димитър (р. 1977) е сценарист и автор на предавания.

Образование и редовна военна службаРедактиране

Завършва 6 основно училище „Граф Игнатиев“ в София и Немската езикова гимназия в София (тогава 91 НЕГ „Проф. Константин Гълъбов“).

Служи в поделение 28140, Стара Загора – наследник на 8 артилерийски на Н. В. Цар Фердинанд I Тунджански полк (1986 – 1988). Уволнява се със звание редник.

Следва „Германистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1988 – 1989), завършва „Обща история“ и „История на Източна и Югоизточна Европа“ във Виенския университет (1989 – 1995). Паралелно посещава семинари и лекции по германистика, теология и театрознание. Има научна степен „магистър по философия“ на Виенския университет (1995). Защитава с отличие докторска степен – „доктор по философия“ на Виенския университет (1998). Защитава с отличие най-висшето научно звание „доктор на историческите науки“ (2015).

Академична кариераРедактиране

Доцент в Института за исторически изследвания към БАН (2016).[2] Хоноруван преподавател в Софийския университет (2017-2021 г.).

Редовен преподавател във факултета „Хуманитарни науки“, катедра по журналистика, на Шуменския университет, където през 2018 г. получава професорска титла.[3] Защитава професорска титла и в Българската академия на науките (2022 г.).

Политическа кариераРедактиране

Парламентарен секретар на Министерството на външните работи (февруари 1998 – март 2000). Ръководи бюрото на Надежда Михайлова като заместник-председател на Европейската народна партия (1999 – 2003).

Началник на Кабинета на министъра на външните работи Надежда Михайлова (март 2000 – юли 2001). Напуска МВнР с ранг „пълномощен министър“.

Международен секретар и член на Националния съвет на СДС (2001-2003), секретар на НИС на СДС (2002 - 2003). Заместник-председател на СДС-София (2002-2003). Като ръководител на предизборния щаб на кандидата за кмет на София напуска СДС и всички заемани от него длъжности в партията в знак на протест срещу отношението на партийното ръководство към кандидата Пламен Орешарски и провала на кампанията.

Политически (2003 – 2007) и международен секретар (2005 – 2007) на ПП „Движение „Гергьовден“. Председател на ПП „Движение „Гергьовден“ (април 2007 – септември 2010 г.) Напуска ПП „Движение „Гергьовден“ през април 2011 г.

Член на редакционния екип на списание „Разум“.

След септември 2010 г. е на свободна практика.

Министър на културата, безпартиен, в редовното правителство на Пламен Орешарски (29 май 2013 – 8 август 2014).

ОтличияРедактиране

Рицар на цивилния кръст за заслуги на Република Малта, 2001.

Велик офицер на Суверенния военен орден на хоспиталиерите на Свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, 2014.

"Свети Александър" II степен, Голям офицерски кръст със звезда, 2022.

СемействоРедактиране

Петър Стоянович има двама сина и дъщеря.

БиблиографияРедактиране

Монографии
  • „Между Дунав и Нева. Княз Фердинанд I Български през погледа на австро-унгарската дипломация 1894–1899“. изд. ЛИК. С., 1999.
  • „Иван Стоянович-Аджелето. Живот и дело, 1862–1947“ (документална изложба, Пловдив 2008) – предговор и каталог
  • „Известният непознат. Иван Стоянович 1862–1947“, изд. Сиела, 2012.
  • „Междуцарствието, кризата и битката за българския трон (1886–1887). Солисти и статисти - от Батенберг до Кобург“. С., Захарий Стоянов, 2017, 224 стр. ISBN 978-954-09-1161-8
  • "Фердинандеум. Цар Фердинанд I и европеизацията на България, представена в избрани области на държавното управление и в обществото 1861 - 1887 - 1912 година", Велико Търново: Фабер, 2022, 836 стр.
Научна редакция
  • В. Александров, „Брест-Литовският мирен договор 1918“, Военно издателство, 2009 – научна редакция и предговор
Други
  • „Така би сготвила баба ти“, изд. „Гурме пъблишинг“, 2016.
  • „Така би замезил дядо ти“, изд. „Гурме публишинг“, 2017.
  • "Кухнята на баба и на проклетото й внуче", Велико Търново: Фабер, 2022.

БележкиРедактиране

Външни препраткиРедактиране